Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Трябваше да разкаже на Пол Банкрофт. Трябваше да поговори с него, реши тя. Ами ако той вече знаеше? Ако знаеше повече, отколкото казва? Заболя я главата.

Докато караше по шосето, на което се намираше старата поща, тя пусна чистачките на предното стъкло, преди да осъзнае, че нищо не замъглява видимостта й, а че очите й са плувнали в сълзи.

Изплъзва ти се, Андреа — укори се тя. Но друг глас, по-дълбок и по-приглушен, й говореше точно обратното: Може би си на през път, Андреа. Може би си на прав път.

Пъргави пръсти шареха по компютърната клавиатура. Пръсти, които знаеха посоката, които изпълниха сложни серии от команди с прецизност и бързина. С истинска вихрушка от тихи кликвания бе композиран имейл. Още няколко удара по клавиатурата и електронното писмо беше шифровано, а после изпратено до специална служба в чужбина, където щяха да премахнат от него идентификационните кодове, да го разшифроват и да го изпратят до крайния получател, чийто адрес завършваше с наставката senat.gov. След по-малко от минута компютър в кабинета на сенатор от САЩ щеше да сигнализира, че писмото е пристигнало, и то подписано.

ГЕНЕЗИС.

В следващите няколко минути бяха изпратени още имейли и инструкции. Редици от цифри прехвърлиха пари от една сметка в друга, задействайки механизми, които на свой ред задействаха други механизми и теглейки конци, които теглеха други конци.

ГЕНЕЗИС. За някои наистина бе началото. За други означаваше началото на края.

Том Мичъл изпитваше болки навсякъде. Така се чувстваше или след физическо натоварване, от което бе отвикнал, или след препиване. Не беше правил физически упражнения. По пътя на изключването оставаше другата възможност. Премигвайки трудно, той надникна в кофата за смет до мивката. Беше препълнено от бирени консерви — „консервички“, както ги наричаха неговите австралийски приятели. Колко ли кашончета по шест бе обърнал? Главата го цепеше, когато мислеше за това. Цепеше го и когато не мислеше.

Дървената рамка с мрежа се блъскаше шумно от вятъра като избухваща бомба, помисли си той. Една оса жужеше на прага, а на него му звучеше като прелитане на боен самолет от Втората световна война над главата му. А когато телефонът иззвъня малко по-рано през деня, му прозвуча като сирена на противовъздушната отбрана.

Можеше да се каже, че в известен смисъл беше сирена. Обади се Кастор, и то не да поиска чаша захар назаем. Както и да е. Не беше човек, на когото можеш да откажеш, и Том Мичъл — Навахо Блу беше агентурното му име, докато работеше на терен — си помисли, че трябва да благодари за предоставената възможност да си изплати дълга. Никой не искаше да бъде противник на Хрътката, това бе сигурно. Защото Хрътката имаше остри зъби и захапката й бе по-гадна от лаенето.

Безоблачната идилия, при която Том живееше в Ню Хемпшър, така или иначе го убиваше. Не беше създаден за спокоен живот и разчиташе прекалено много на пиячката да запълни вълненията, които липсваха във всекидневието му.

Мястото откри Шейла. Постройката беше гредоред с подове от широки дъски под паркета — тя изписука радостно от откритието, все едно че намери гробницата на Тутанкамон. Малко по-надолу от тях от двете страни на пътя се въргаляха изгнили автомобилни шасита, пълни с плъхове, останки от дървени бунгала и убити от коли миещи се мечки, над всяка от които кръжеше облак от мухи. Но имаше достатъчно земя, за да излезе понякога със своята ловна карабина и да отстреля няколко катерички по дърветата — катеричките за него бяха Виетконг на гризачите. Хранилките за птици бяха предназначени за пернати, но дървесен плъх заплашвате техните доставки на храна.

Но не това бе най-трудното и непоносимото в този затъпяващ живот. Трийсет години скитосваше по цялата планета в служба на САЩ — включително продължаващи по цял месец престои без радиовръзка — а през това време Шейла го чакаше стоически и му бе вярна. Трийсет години — трийсет и една и половина — по-точно. Жена му бе непоколебима, каквото и да станеше. Винаги радостна, когато се завърнеше, и внимателна да не го кара да чувства вина, когато тръгваше отново на път. Сега дойде отплатата за търпението й през тия години. Разполагаше със съпруга си през всичкото време, както е нормално да бъде, нали така? Сдобиха се със селската къща на отдалечено място, за каквато винаги бяха мечтали. Няколко акра зеленина. Нещо като рай, ако на човек не му пукаше от мухите през лятото.

Шейла издържа точно една година. Повече не можеше да понесе. Вероятно тя го опозна за този период повече, отколкото през предишните три десетилетия. Очевидно това бе и бедата.