Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Италианското момиче му каза, че живее на улица „Маруат“. Трябваше да отиде дотам с наетия джип. Можеше да открие хора, на които да се е доверила. Вероятно съдържателят на публичния дом разполагаше с информацията, от която се нуждаеше.

Мобилният телефон на лидера на ескадрона на смъртта зазвъня. Белкнап отговори с половин уста.

— Да?

Гласът от другия край доста изненадващо се оказа женски.

— Ало, това…? — жената — американка — замълча.

Белкнап не отговори нищо и след секунда жената изключи телефона, като измърмори някакво извинение. Контрольорът на групата? Грешен номер? От функцията „позвъняване — свързване“ разбра, че обаждането е от САЩ. Не беше грешно набран номер; бе сигурен в това. Отново се обърна за помощ към Гомес.

— Да не съм ти бюро за справки, Кастор — измърмори Гомес, след като Белкнап му продиктува номера на телефона.

— Виж, помагаш на свой събрат, ясно? Нямам никакво време. Просто идентифицирай проклетия телефонен номер.

Измина половин минута, преди Гомес да се свърже отново с него.

— Добре, човече. Разбрах чий е номерът. Направих бърза справка.

— Много е възможно да е дяволската принцеса на тъмнината — каза Белкнап.

— Ъхъ, името й е Андреа Банкрофт.

Белкнап замълча за миг.

— Банкрофт , Банкрофт?

— Ами току-що е станала член на управителния съвет на фондация „Банкрофт“.

Андреа Банкрофт. Как ли бе свързана с убийствата? На кое място в йерархията се намираше? Можеше и да знае нещо за изчезването на Джаред Райнхарт? Имаше толкова много въпроси, толкова неизвестни. Всичко говореше, че Андреа Банкрофт е опасен клиент или най-малкото се движеше с опасна компания.

Белкнап звънна на пенсиониран агент, с когото не бе говорил от години. Нямаше значение. Псевдонимът на бившия агент беше Навахо Блу, а Навахо Блу бе задължен на Белкнап.

Няколко минути по-късно сиво-кафява като сгурия постройка се показа пред очите му. Не се виждаше от шосето, скрита между няколко индустриални сгради, имаше запуснат вид и сякаш вибрираше в горещината. Както го описа италианското момиче, беше дом за проститутки. Мястото без съмнение бе виждало най-различни хора от най-различни слоеве. Но никога не бе виждало човек като Тод Белкнап.

Андреа Банкрофт набра друг от често повтарящите се телефонни номера в сметката. Оказа се на медицинска сестра в Ню Джърси, която вероятно бе част от персонала на фондацията. Задраска го. Трябваше да действа по-систематично, едва ли щеше да стигне далеч, като набира номера и чака да разбере кой ще се обади. В случая с международния разговор мъжът, който отговори, не каза абсолютно нищо, което бе подозрително, но не означаваше нищо. Остави настрана телефонната сметка и позволи на мислите си да се реят. Нещо я глождеше, някаква странна подробност.

Какво беше?

Беше болезнено за нея, без съмнение, но не можеше да не си припомни смъртта на своята майка. Полицаят на вратата… пристигнал да й съобщи новината. Само че тя вече бе информирана. Някой й се обади. Кой ли? Случи се преди повече от десет години. Някой й звънна по телефона, за да й каже, че майка й е загинала. И изведнъж проумя: беше мъжът с дрезгавия глас — служителят от фондацията, който й се обади да й напомни за изискванията за сигурността. От това разкритие кръвта й се смрази.

Беше същият глас като на мъжа, който й се обади онази нощ.

Тогава тя си помисли, че е от полицията. Да, но полицаят на входа изглеждаше изненадан, когато му спомена за телефонното обаждане. Може би грешеше. Може би си въобразяваше разни неща. И все пак… нещо, свързано с онази нощ, винаги я глождеше, като мигла, попаднала под клепача. Казаха й, че в кръвта на майка й открили алкохол един промил, а тя не пиеше. Когато Андреа го изрече, любезният полицай я попита дали майка й не е била някога алкохоличка. Да, но тя посещаваше дружеството на анонимните алкохолици и от години бе спряла да пие. Полицаят поклати глава и призна, че той също се възстановява от алкохолна зависимост, добавяйки, че почти всеки в един или друг момент пак посяга към чашата. Протестите на Андреа бяха пренебрегнати като възмущение на загрижена дъщеря, която не желае да приеме истината.

Кога се е случило — попита седемнайсетгодишната Андреа. Преди двайсет минути — обясни полицаят. Не — каза Андреа — трябва да е станало по-рано , обадиха ми се преди половин час.

Пътният полицай я изгледа озадачено. Почти нищо друго не си спомняше, тъй като всичко бе отмито от океан от скръб.