Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Андреа й кимна любезно. Жената бе надхвърлила шейсетте, а бялата й коса подчертаваше нейното розово, леко подпухнало лице. За първи път я виждаше. На бюро пред себе си тя късаше от голям лист библиотечни лепенки, които прикрепваше към кутии с дискове.

— Извинете, госпожице — заговори я срамежлива жената, — но вие ми приличате на някого. — Тя се поколеба. — На Лора Банкрофт.

— Това е майка ми — отговори Андреа и усети, че лицето й се изчервява. — Познавахте ли я?

— Разбира се. Тя беше добър човек. Глътка свеж въздух, така я чувствах. Много я харесвах — жената говореше с типичното наречие за Мериленд или Вирджиния, с лек южняшки диалект. — Тя бе от хората, които забелязват другите, сещате се какво имам предвид. Забелязваше хора като нас. За някои хора — включително за бившия й съпруг — чиновниците и секретарките са като част от мебелировката. Ще ти липсват, ако не са ти подръка, но всъщност не ги забелязваш, нещо такова. Майка ви беше различна.

Андреа си спомни думите на мъжа в сивия костюм, който я посети: Напомняте ми за вашата майка.

— Всъщност въобще не съм съзнавала колко активна е била тя във фондацията — каза тя след кратка пауза. — Лора никога не се колебаеше да разтовари количка с ябълки. Както казах, тя бе забележително момиче. И мисля, че работата наистина й харесваше. Дотолкова, че отказваше да получава пари за нея.

— Наистина?

— Освен това, след като Рейнолдс излезе от управителния съвет, нямаше вероятност двамата да се срещат.

Андреа седна до белокосата жена. Нещо у нея й напомняше за баба, нещо много симпатично.

— Значи са поискали да работи във фондацията. Въпреки че беше Банкрофт по брак, е запълнила семейната квота, така ли?

— Знаете, че уставът предвижда всичките тези правила. Да, така беше. Предполагам, че не го е споменавала пред вас.

— Не, госпожо — призна Андреа.

— Не ме изненадва много — жената сведе поглед към етикетите, които лепеше. — Не искам да оставате с впечатление, че тук се клюкарства, но сме чували това-онова за този брак. Не е учудващо, че тя е искала да ви предпази от тази каша — мислела е, че Рейнолдс ще ви накара да се чувствате зле, както направи с нея. — Жената замълча. — Извинявайте, хората казват, че за мъртвите не бива да се говори лошо. Но ако ние не го правим, кой ще го направи? Не е нужно да ви казвам, че Рейнолдс не беше стока.

— Не съм убедена, че разбирам. За загрижеността на майка ми.

Жената я погледна със сините си като метличина очи.

— Понякога, когато трябва да се грижиш за дете, се опитваш да го предпазиш, може би прекалено много. Но много трябва да се обяснява. Да се отговаря на много въпроси. Надеждите са големи и след това рухват. Аз съм разведена, майка на четири деца, които вече са големи хора. Така че знам от опит. Смятам, че вашата майка е искала да ви предпази.

Андреа преглътна с мъка.

— Затова ли е подала оставка?

Жената отмести погледа си от нея.

— Не разбирам за какво говорите — каза тя след малко. Тонът й леко захладня, сякаш Андреа прескочи някаква граница. — Е, мога ли да ви помогна с нещо? — лицето й придоби професионално изражение и стана безизразно като бял лист хартия.

Андреа й благодари набързо и се върна към заниманията си, но усети, че отново настръхва, и я обзе някакво безпокойство. Сякаш жарава, която е тляла години наред, изведнъж бе разпалена.

Лора никога не се колебаеше да разтовари количка с ябълки. Вероятно това бе черта на характера й, нищо повече. Тя бе забележително момиче. Но какво точно означаваше това, освен че не е била сноб? Андреа се ядоса на себе си заради параноята и неспособността си да овладее чувствата си. Страстта трябва да е в разумни граници — бе казал Пол Банкрофт. Трябваше да може да подчини онова, което чувства, на големите очаквания на разума. Но колкото и упорито да се опитваше, не успяваше да премахне подозренията, които я обзеха. Бяха като мухи на пикник, малки, но досадни и упорити, и колкото и да ги мачкаш, те никога не изчезват. Опита се да се съсредоточи върху страница от алманах на СЗО, но безуспешно. Мислите й непрекъснато се връщаха към фондацията „Банкрофт“. Без съмнение пазеха архиви за дейностите на фондацията, достъпът до които беше ограничен и които бяха много по-подробни от федерално изискваните доклади. Ако търсеше отговори, те вероятно бяха в архивите в мазето, където съхраняваха по-старите документи, свързани с дейността на фондацията.

Докато излизаше от библиотеката, тя отново видя Брандън и след като той долови погледа й, настроението й някак се подобри.