Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Лучия Дзингарети? — попита той.

По лицето й премина уплаха. Тя знаеше, че е безпредметно да отрича.

— Кой сте вие? — попита тя с гърлен италиански акцент.

Той пренебрегна въпроса и.

— Родителите ти нямат представа, нали?

— Какво знаете за родителите ми?

— Говорих с тях вчера. Безпокоят се за теб.

— Говорили сте с тях — гласът й бе задгробен.

— Както и ти. Само дето ги обсипваш с лъжи. Не си дъщерята, която те си представят.

— Какво знаете за тях или за мен?

— Те са добри хора. Доверчиви. От типа хора, от които такива като теб се възползват.

— Как смеете да ме съдите? — извика италианското момиче и се изплю. — Онова, което правя, го правя заради тях.

— Това включва ли убийството на Халил Ансари?

Момичето пребледня. Отпусна се върху синьото кресло и заговори с тих глас.

— Обещаха ми много пари. Родителите ми се трепаха от работа цял живот и какво постигнаха? Те ми казаха, че ако направя каквото ми наредят, ще мога да осигуря на родителите си луксозен живот до края на дните им.

— Те?

— Те — повтори упорито момичето.

— И ти също, няма съмнение. Къде в крайна сметка те отведоха?

— Не на място като това — отговори тихо момичето. — Не където обещаха. Място, което въобще не подхожда за човешко същество. Като за животни.

Тя изглеждаше смутена, че те не бяха спазили обещанията си. Докато според Белкнап най-голямата загадка бе, че са оставили момичето живо. Защо бяха толкова сигурни, че момичето ще си трае?

— Това бе изненада за теб, така ли? — попита той внимателно.

Тя кимна мрачно.

— Когато ме докараха със самолет в Дубай, ми казаха, че ще е временно, докато се уталожат нещата. Просто за малко да се покрия. Да ми осигурят безопасност. После обаче ми казаха, че трябва да работя. Да си покривам разходите. Иначе ще ме пратят на улицата или ще ме убият. Никакви пари. Никакви документи за самоличност.

— Била си пленничка.

— След един ден ме изведоха от хотела. Откараха ме в… публичен дом в покрайнините на Дубай. Казаха ми, че трябва да върша тази работа, че клиентите не бива да се оплакват. Иначе… — Заекваше и се запъваше, беше жертва на сексуално насилие, която се опитваше да сподави и падението, което е била принудена да приеме. — Но ми казаха, че в края на годината ще бъда свободна. След една година, казаха те, Лучия ще осигури собствения си билет. Ще гарантира живота на всички ни.

— Твоя и на родителите ти — каза Белкнап. — Ще ви гарантират живота. И ти им повярва?

— Защо да не им повярвам? — попита гневно италианското момиче. — На кого другиго да вярвам?

— Когато те накараха да отровиш Ансари, не те предупредиха, че ще завършиш в публичен дом, нали?

Мълчанието й бе знак на съгласие.

— Веднъж са те излъгали. Наистина ли вярваш, че не те лъжат и сега?

Лучия Дзингарети не отговори нищо, но той забеляза по лицето й обзелите я съмнения. Белкнап лесно можеше да си представи какво се е случило. Беше явление, характерно за сродните престъпни организации, всяка от които имаше конкретни изисквания. В Дубай красотата на момичето беше с голяма стойност за онези от тях, които предлагаха сексуални услуги на богати туристи и други посетители. Още повече че тя бе момиче за услуги. Мнозина араби така или иначе си мислеха, че такова момиче може да бъде само шармута . Нито пък бе в позиция да се пазари, както сама признаваше, те знаеха какво е направила. Деянието не ги задължаваше с нищо към нея, както бе предположила; то я поставяше в ръцете им.

— И ти продължаваш да ги укриваш, хората, които са те принудили да стигнеш до такова падение?

— Не е твоя работа да ми говориш за падение — нацупи се Лучия Дзингарети и се изправи на крака. — Не е твоя работа.

— Кажи ми кои са те — продължи да упорства Белкнап.

— Не трябва да се месиш.

— Кажи ми кои са те — повтори той още по-настоятелно.

— За да не съм в техните, а в твоите лапи? Мисля да се възползвам от шанса си. Да, мисля да се възползвам от шанса, много благодаря.

— По дяволите, Лучия…

— Какво трябва да направя, за да си тръгнеш? — попита момичето. Гласът му стана задъхан и страстен. — Какво мога да ти предложа?

С едно движение на раменете тя остави халата да падне на пода и остана пред него гола. Усещаше топлината на тялото й, аромата на сладката й кожа. Гърдите й бяха малки, но идеално оформени.

— Нищо не можеш да ми предложиш — отвърна презрително Белкнап. — Тялото може да плати много неща. Но не и във валутата, която аз приемам.