Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

С какво съм по-различна от тях? — помисли си тя. — Върша същите неща. Отвътре изглеждаше различно, това бе всичко. Изглежда различно, когато знаеш, че онова, което вършиш, наистина е важно.

Телефонът й звънна и прекъсна мислите й.

— Хей, момиче! — Мекият баритон на Брент Фарли прозвуча по най-подкупващ начин. — Аз съм.

Гласът й бе абсолютно равнодушен.

— Какво мога да направя за теб?

— С колко време разполагаш? — отговори той жизнерадостно. — Виж, не ми харесва начинът, по който се разделихме. Трябва да поговорим, съгласна ли си?

— И за какво? — попита тя, установявайки, че не й струваше никакви усилия да запази студения и дистанциран тон.

— Хей, не бъди такава, Андреа. Виж, имам два билета за…

— Любопитна съм само — прекъсна го тя — как така изведнъж реши да ми се обадиш? Защо сега?

Той се запъна.

— Защо — защо ти звъня? Никаква конкретна причина — излъга Брент. В същия миг тя разбра, че той е чул за нея. — Просто, както казах, мисля, че трябва да поговорим. Може и да подновим връзката си. Но, каквото и да стане, първо трябва да поговорим.

Защото неочаквано „незначителното“ момиченце струва повече, отколкото ти някога ще спечелиш?

— Наистина трябваше да поговорим — отвърна тихо тя. — И благодаря на Бога, току-що го направихме. Довиждане, Брент. Моля те да не ми звъниш повече.

Тя затвори телефона и почувства, че си е отмъстила, беше развълнувана и някак странно уморена.

Отиде до машината за кафе и махна на Уолтър Сакс, техническия гуру на фирмата, който спореше с един асистент на тема десертно блокче „Гранола“. Беше интелигентен мъж и отличен архивист. Сакс изпитваше странно удоволствие да се прави на напълно безразличен към онова, с което си изкарваше хляба; правеше го добре, но го намираше за изцяло фасулска работа.

— Хей, Уолт — каза тя. Здраво работиш или работата е здрава?

Той обърна продълговатата си триъгълна глава към нея и запримигва силно, сякаш нещо бе заседнало в контактните му лещи.

— Движението на системата тук е нещо, което правя насън и с лявата ръка или ако се замисля, с лявата ръка, докато спя. А най-точно казано, достатъчна е изтръпналата лява ръка на спящия Уолт Сакс. Съжалявам, Андреа, днес не се чувствам във форма. Причината е отравяне с десертно блокче „Гранола“. Знаеш ли, че тези десертни блокчета съдържат главно царевичен сироп? — той отново премигна.

— Ще се видим, Уолт — каза тя и се върна на бюрото с чаша кафе с каймак.

Андреа зареди още документи и електронни файлове. Сложната структура на фондацията представляваше интелектуално предизвикателство. Тя се опита да бъде бдителна както за дребните нередности, така и за по-мащабните модели. Докато четеше федералните документи от последното десетилетие, с учудване установи, че сред служителите в основната фондация е фигурирало и името на собствената й майка, Лора Пери Банкрофт.

Беше шокиращо. Как така майка й, която ненавиждаше всичко, свързано с фамилията, е работела като служител във фондацията? Андреа се зачете още по-внимателно в документите и забеляза нещо още по-странно. Майка й бе напуснала поста си ден преди автомобилната катастрофа, в която загина.

В ъгъла на тъмната стая някакъв мъж се бе разположил в меко кресло, тапицирано в тъмносиньо кадифе; върху него седеше гъвкава млада жена. Когато вратата зад Белкнап се затвори, мъжът, около шейсетте години, със загоряло от слънцето лице, гладко обръсната глава, със светлоруси косми по гръдния кош и увиснали гърди — се изправи рязко, отблъсквайки от себе си жената, която се просна на пода.

— Момичето има ново ръководство — измърмори Белкнап.

— Какво, по дяволите, става? — мъжът говореше с шведски акцент. Той явно предположи, че е измамен, че проститутката е в комбина с появилия се в стаята мъж. Това бе предположение на човек, който често пътува и има опит в търговията със секс, без да храни каквито и да било илюзии за човешката низост. — Изчезвай от стаята ми, по дяволите!

— Защо не ме изхвърлиш, а? — отговори Белкнап.

Възрастният мъж огледа добре противника си; беше бизнесмен, свикнал да премерва рисковете и да действа подобаващо. Вземайки бързо решение, той грабна портфейла си и купчината дрехи и бързо се изниза от стаята.

— Няма да получиш нито едно евро повече от мен — изсъска той на момичето пътьом.

Когато Белкнап се обърна към момичето, то вече не лежеше на пода, а се бе наметнало с копринен халат и стоеше със скръстени ръце.