Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Ами сега? Хотел „Палас“ сигурно разполагаше с около седемстотин стаи. Макар телефонното обаждане на италианското момиче да бе засечено чрез централен телефонен номератор, самият хотел също регистрираше телефонните разговори. Но мениджърите на „Палас“ със сигурност бяха много по-опитни от арабина в пощенската служба; те бяха свикнали да контактуват с посетители, ценяха ги заради репутацията им за дискретност, знаеха какво могат и какво не могат да поискат от тях властите.

Вътре във фоайето той се огледа и бързо разучи мястото. В центъра на огромното пространство имаше голям син аквариум. Но вместо екзотични морски създания, в него имаше оскъдно облечена жена в костюм на морска сирена, която плуваше с бавни обиколки в синхрон със синтезирана музика в стил ню ейдж, като сдържаните й движения трябваше да изглеждат мързеливи и безцелни; на интервали тя си поемаше въздух от кислородна тръба, боядисана в морскосиньо. Ако мюсюлмански фундаменталист влезеше във фоайето, сцената щеше да потвърди и най-лошите му подозрения за западната упадъчност. Но това бе почти невъзможно. Разстоянието в модерния свят не се измерваше в мили или километри, а в единици за социално разместване. Анклавът принадлежеше на свят, в който влизаха Антибите, Ист Хемптън, Позитано и Мустик. Това бяха неговите истински съседи. Анклав като „Палас“ нямаше нищо общо с геополитическата територия, известна като Близък изток. Сградата бе проектирана от архитекти от Лондон, Париж и Ню Йорк; ресторантът й се ръководеше от испански готвач със световна известност; дори администраторите и пиколата бяха британци, които говореха на основните европейски езици.

Белкнап се настани на тъмносин диван в ъгъла на фоайето и набра телефонен номер, този път истински. Свърза се след няколко минути. Спомняше си времето, когато международните разговори бяха заглушавани от различни шумове, сякаш човек чуваше водните течения, през които бяха положени презокеанските оптични кабели. В днешно време сигналът от една отдалечена точка на света до друга беше кристално чист — по-чист от телефонно обаждане от един квартал на Лагос до друг. Разпозна веднага гласа на Мат Гомес, а той разбра кой му се обажда.

— Говори се — каза младши агентът, — че двамата с Дивия Бил Гарисън сте се състезавали кой пикае по-надалече. Когато се случи нещо подобно, ние, останалите, си мислим, че вали дъжд.

— Във всеки живот трябва да падне малко дъжд — отвърна Белкнап. — Както казва Пат Бун.

— Пат Бун? Ами какво ще кажеш за Инк Спотс, братле?

— Имам нужда от услуга, дребен — каза Белкнап, а очите му шареха из фоайето.

Вътре в аквариума морската сирена продължаваше да прави уж мързеливите обиколки, като без съмнение смяташе наум почасовата си надница. Блажената й усмивка бе започнала да става някак напрегната.

— Всички обаждания може да бъдат проверени — напомни му Гомес.

— Знаеш ли колко много записи са се натрупали с годините? Записването е лесно, защото става автоматично. Но не и прослушването, никой не разполага с толкова човешки часове. Ще се възползвам от моя шанс, че никой не проявява специален интерес към теб.

— Твоят шанс, а моят шанс? Защото „когато мисля за теб, се излива нов порой“.

— Имам нужда да направиш онова, което направи Пат Бун: да ме покриеш.

— Можеш ли да гарантираш, че това е част от официално разрешена операция?

Усети трепване в гласа на Гомес.

— Взе ми думите от устата — отговори Белкнап и обясни на Гомес какво точно да направи. Що се отнася до услугите, които дължеше на Белкнап, младият агент не се нуждаеше от напомняне.

Във всички международни хотелски вериги винаги имаше някой, който да служи на американските шпионски агенции, улеснявайки получаването на специални услуги. Този вид бизнес даваше временен подслон на десетки хиляди пътуващи, между които понякога се прикриваха престъпници, дори терористи. В замяна на информация по неофициален път ЦРУ понякога предлагаше на хотелите, също неофициално, проверки на досиетата на някои от гостите, информация за опасности, свързани със сигурността, и други подобни.

Гомес нямаше да се обажда пряко на никого в „Палас“; той щеше да звънне на човек в Централата в Чикаго на холдинговата компания, която притежаваше хотела. Този човек на свой ред щеше да се обади на мениджъра на „Палас“. Пет минути по-късно мобилният телефон на Белкнап завибрира безшумно. Беше Гомес с името на помощник-мениджър, с когото бе установена връзка и на когото бе дадено да разбере, че трябва да окаже пълно съдействие на агент Белкнап.