Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

РОК ЗВЕЗДА, ОСЪДЕНА НА ЗАТВОР ЗА ИЗНАСИЛВАНЕ НА МАЛОЛЕТНА. БОРЕЦ ЗА ПРАВАТА НА ДЕЦАТА, ОСЪДЕН ЗА ИЗНАСИЛВАНЕ НА ДЕТЕ.

Може би имаше такива, които биха преживели подобен срам. Лукас не беше от тях.

— Добре — каза Лукас. — Разбирам.

Онова, което го побъркваше, бе бързината, с която му се обадиха след позвъняването на Ари. Явно подслушваха телефоните му разговори от три години. Можеше само да гадае каква част от живота му е под наблюдение от тези безименни манипулатори. Нямаше нищо, което да не знаят за него. Кои бяха всъщност „те“?

— Придържай се към уговорката — повтори гласът. — Прави каквото трябва.

— Сякаш имам избор — отговори Лукас, целият разтреперан. — Сякаш имам избор.

Беше като описание на небесния фон от Жул Верн: арабски пясъци, от които стърчат огромни сгради от стъкло и метал с контури, наподобяващи космически кораби. Древни арабски пазари, скътани в сянката на нови търговски центрове; платноходи и лодки, закотвени до огромни товарни и туристически кораби; оживени улични пазари, на които се продаваха DVD плейъри и машини за караоке заедно с килими, кожени изделия и разни дрънкулки. Дубай беше място, където можеше да се намери всичко — с изключение на пощенски адреси. На улица „Шейх Зайед“ се издигаше сграда, която на някои от официалните карти си имаше номер. Но като правило пощата се доставяше в пощенски кутии, не на улични адреси. На международното летище в Дубай, район, по-голям от центъра на града, Белкнап взе такси, като по настояване на шофьора плати за трите празни места.

Мъжът, явно пакистанец, носеше местно кефийе на бели и червени карета като покривка за маса в демодиран италиански ресторант и изговаряше като картечница предложение след предложение. Но се наложи да повтори три пъти главното от тях, преди Белкнап да го разбере:

— Искате ли да посетите водния парк?

Явно беше туристическа атракция с дванайсет акра воден път и шофьорът получаваше някакво заплащане, когато осигуряваше посетители.

От жегата като в пещ и ослепителния блясък на слънцето на Белкнап му се стори, че е попаднал на планета, на която няма живот. От пръв поглед личеше, че строителството в Дубай имаше за задача да създаде някаква изцяло изкуствена природна среда: оазис от фреон, метал и стъкло. Беше място на отворените врати и едновременно строго пазено, ако интересът на посетителя не бе насочен към пазаруването или лукса на живота в курорт: в зависимост от естеството на онова, което търси, човек установяваше, че това е място с хиляди килимчета за посрещане и хиляди заключени врати. В Рим Джани Матучи му съобщи адреса с номера, от който бе телефонирало италианското момиче. В Дубай Белкнап разбра, че на този адрес няма жилищна сграда или хотел, а пощенска служба, в която се получаваше пощата на няколко луксозни хотела край плажа.

Ако не беше лазурносиният Персийски залив, той можеше да си представи спокойно, че е в Лас Вегас през лятото. Същата разточителна показност на изобилие, лъскав попмодернизъм на строежите и безгранична човешка алчност, вплетена в архитектурата. Докато в автентичните селища живееха мъже, почитащи свещения Коран, които се стремяха да създадат глобален мюсюлмански ред и да обуздаят онова, което смятаха за американско господство. Дубай съществуваше за удоволствие на чужденците в една суха и безводна страна, която мечтаеше трескаво да ги унижи. Ведрината, която цареше, бе нетрайна, като небесна дъга.

— Никакъв воден парк — измърмори предупредително Белкнап, след като очите на шофьора светнаха при мисълта за още един туристически капан. — Никакви круизи с вечеря. Никакъв дубайски пустинен голф. Не.

— Но сахиб…

— И не ми викай „сахиб“. Да не съм ти някой колониалист от приказка на Киплинг.

Таксиджията спря с неохота пред пощенската служба. Белкнап слезе от колата, но непоносимата жега, която го връхлетя, го накара да се обърне и да погледне вътре:

— Чакай ме тук — инструктира той шофьора и му подаде пачка от розови и сини дирхами, валутата в емирствата.

— Вземам само долари — каза шофьорът.

— Разбира се, че вземаш само долари. Нали затова съществува Дубай.

Физиономията на мъжа придоби лукав вид. Белкнап се сети за една арабска поговорка: Никога не се опитвай да разбереш какво мисли камилата за камиларя.

— Ще чакам — отговори, мъжът.

Постройката представляваше бетонна кула, боядисана в бяло, без прозорци с изключение на предната стена. Беше част от инфраструктурата, една от онези сгради, предназначени не за публичен показ, а за обслужване на сградите, които служеха за показ. Тук се получаваше пощата, адресирана до множество пощенски кутии, и се разнасяха пратки напред и назад по тясната алея отзад, която водеше до дворците за удоволствие край плажа.