Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Госпожица Банкрофт? — попита някакъв мъж с леко дрезгав глас.

— Да — отвърна тя, усещайки пристъп на тревога.

— Обаждам се от фондацията „Банкрофт“, от отдела за сигурност. Просто исках да се уверя, че сте наясно с подробностите на споразумението за пазене на тайна.

— Разбира се.

В главата й се появи глупава, параноична мисъл: Те сякаш знаеха. Сякаш я бяха чули да говори недискретно и се обаждаха да й поискат сметка.

— А има и други процедури, свързани със сигурността. Ще ви изпратим човек много скоро, ако нямате нищо против.

— Разбира се — каза Андреа все още притеснена, сякаш бе видяла призрак, и след като остави слушалката, осъзна, че притиска ръце към тялото си, за да се стопли.

Нещо малко и обезпокоително се зароди някъде в съзнанието й, така че се насили да мисли за други неща. Отново се усети, че се разхожда — по-скоро блуждае — като в сънно състояние из малкия си дом. Добре дошла в новия си живот , помисли си тя.

Но тя нямаше да живее сама за себе си. Това бе цялата работа. Щеше да е част от невероятен проект — нещо истински голямо и истински важно. И то когато тя кажеше.

Какъв проект си струваше да осъществи? Толкова много неща трябваше да се направят. Водопроводна и канализационна система бе въпрос на живот и смърт за мнозина, същото се отнасяше до болести като СПИН и малария или за недохранването. После идваха проблеми като глобалното затопляне. Застрашените видове. Имаше толкова предизвикателства, толкова много неизвестни, толкова много полуизвестни. Как да се оползотворят фондовете за максимални резултати? Беше трудно, наистина, дяволски трудно. Защото в действителност човек трябваше да направи аритметични изчисления и да мисли с пет хода напред, както обясни Пол Банкрофт. Двайсет милиона бяха твърде много за решаването на някои проблеми и прекалено малко за други. Докато в главата й се рояха различни сценарии, установи, че уважението й към онова, което Пол Банкрофт бе успял да постигне, се увеличаваше.

На вратата й се почука и мислите й се изпариха като кълбо дим. На прага стоеше мъж, когото тя не познаваше, мъж, чийто елегантен костюм не успяваше да прикрие мускулестото тяло. В очите й той изглеждаше като кръстоска между банкер и… разпоредител.

— Аз съм от фондацията „Банкрофт“ — представи се мъжът.

Не се изненада.

— Поискали сте да ви доставя някои документи — продължи той.

Тя забеляза куфарчето в ръката му и си спомни за заявката, която направи предния ден. Очакваше куриер или доставчик от Ю Пи Ес.

— О, разбира се — каза тя. — Моля влезте.

— Има и някои подробности, свързани със сигурността, за които трябва да поговорим. Надявам се да са ви предупредили, че идвам.

Беше някъде средна възраст, металносивата му коса беше сресана на път. Имаше квадратно лице с неразличими черти.

— Да, някой се обади и предупреди — каза Андреа.

Той влезе вътре, движенията му напомняха движенията на дива котка от джунглата; мускулите му се очертаваха под скъпата материя на костюма. Отвори куфарчето и й подаде няколко папки.

— Имате ли въпроси за процедурите във фондацията? Разяснен ли ви е протоколът?

— Всичко, до най-малката подробност.

— Радвам се да го чуя — каза той. — Имате ли ренде?

— В смисъл като за настъргване на сирене?

Мъжът не се усмихна.

— Можем да ви снабдим с машинка за раздробяване на документи. Иначе трябва да сме сигурни, че тези документи ще бъдат върнати в офисите на фондацията.

— Добре.

— Такава е процедурата. Вие сте нова, поради което се очаква от мен да ви напомня условията на споразумението за пазене на тайна, което сте подписали.

— Вижте, досега работех във финансите, така че съм наясно с тайната.

Очите му сякаш изучаваха лицето й.

— Тогава разбирате, че е забранено да обсъждате делата на фондацията с външни хора.

— Точно така — отговори нервно Андреа.

— Лесно се забравя — каза й мъжът с намигване, но както й се стори, съвсем не приятелско намигване. — Важно е да не се случва.

Мъжът тръгна към вратата.

— Благодаря. Ще го запомня.

Андреа се опита да го прикрие, но отново се почувства така, сякаш я шпионираха. Възможно ли бе от фондацията да я следят? Да знаят за разговора, който проведе малко преди това? Дали подслушваха къщата й?

Глупости. Бяха пълни глупости, параноични измислици на объркания й мозък, самоуспокои се тя. А и начинът, по който я гледаше мъжът? Загатнатата усмивка, някаква странна фамилиарност? Не, тя отново ставаше параноична.