Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Само че зад него бучеше, сякаш появила се от нищото, кола без опознавателни знаци от общинската патрулна пътна полиция, „Ланчия седан“ с турбо двигател, специално оборудван за преследване на висока скорост.

Белкнап наду до дупка вана, наблюдавайки как четирима карабинери на пътната блокада — едри мъжаги със слънчеви очила и ръце, скръстени върху гърдите им, — отскочиха от шосето. После превключи на неутрална скорост и дръпна ръчната спирачка в същия миг, в който завъртя наполовина волана наляво. Колата направи обратен завой и застана перпендикулярно на пътя, а гумите на мощната ланчия изсвистяха, когато тя се отклони встрани от пътя, за да избегне удара с пощенския ван, след което спря рязко, тъй като предницата й се блъсна в пожарен кран.

Сега Белкнап освободи ръчната спирачка, натисна педала на газта докрай и изправи волана. Колата се разтресе и силно дрънчене му подсказа, че от налягането в гумите бяха изхвърчали джантите. Същевременно усукването на трансмисията бе станало причина в системата да попадне бензин и в огледалото за обратно виждане можеше да наблюдава гъстия облак черен дим, който бълваше ауспухът. Но той смени посоката, без да се бави. Пое срещу обратното движение по улица „Баргони“, като този път тя бе почти празна. Блокирайки пътя от другата страна, полицията му бе направила услуга. Зави наляво по виа „Беци“, после сви по Виале де Трастевере и се скри от преследвачите си.

Десет минути по-късно седеше в кафене, където най-после си поръча еспресото, препоръчано му от Джани Матучи. Правеше се на отегчен турист, но звънна на своя познат карабинер при първата възможност.

— Сега можем да поговорим — каза тихо Белкнап, опитвайки се да говори със спокоен глас. Много бегълци се издават, когато не могат да прикрият тревогата си. Белкнап нямаше да направи подобна грешка.

— Ma che diavolo! Имаш ли представа с какво се занимавам сега? — попита Матучи с напрегнат глас. — Трябва да ми кажеш всичко, което знаеш.

— Първо ти — отговори Белкнап.

— Говоря сериозно — каза Ханк Сиджуик по телефона и Андреа Банкрофт осъзна с чувство на отпадналост, че е прав. — Казвам ти, тоя тип наистина може да използва парите.

Тя можеше да си го представи на бюрото му. Сиджуик, който наближаваше четирийсетте години, имаше типични американски черти: сини очи, руса коса, телосложение на борец средна категория, макар че зачервените от слънцето дълбоки бръчки на челото му предвещаваха не твърде обнадеждаваща средна възраст. По някакъв начин той винаги ухаеше на прясно пране. Беше неин приятел и колега в „Грийнич екуити груп“, но тя се запозна с него години по-рано, когато той ходеше с нейна приятелка в колежа.

— Познаваш толкова интересни хора — каза тя внимателно.

Компанията на Ханк винаги й доставяше удоволствие и първоначално тя се зарадва на неговото обаждане. На свой ред той беше очарован от разказа й за първото й участие в заседанието на фондацията. Макар че сега тя се двоумеше дали не направи грешка, като му се довери. Нали обеща, стриктно казано, да се отнася към процедурите на фондацията като към нещо „привилегировано и конфиденциално“. Но онова, което я слиса най-много, бе нескопосният му отговор, след като му каза за теста, на който я подложи Пол Банкрофт. Съпругата на Ханк имаше приятел, който снимаше документални филми в независимо студио.

— Той може да оползотвори двайсет милиона долара — каза Ханк на Андреа, което бе първата му реакция.

Филмовият продуцент искаше да завърши документален филм за театрални актьори от Ист Вилидж, които се бяха ангажирали в ексцентрични практики за промяна на телата. Андреа погледна към вратата, подсъзнателно показвайки нетърпението си. Тя говореше за спасяване на човешки животи, а всичко, което Ханк можа да измисли, бе това скучно начинание.

— Просто нещо, върху което да помислиш — каза Сиджуик със заглъхващ глас, тъй като явно бе станал от мястото си, за да си тръгва.

— Разбира се — отвърна тя автоматично.

Никой ли не разбираше? Но тя не можеше да си позволи да изрази възмущението си. Даваше си сметка, че можеха да я възприемат като сноб. За нея бе важно всички да гледат на нея като на предишната Андреа, която не се е променила от внезапното забогатяване.

Но не съм старата Андреа — разсъждаваше тя. — Това е истината. Сега съм различна.

Да, време бе да спре да се преструва, реши тя. Всичко се бе променило.

В момента, в който затвори телефона, той отново звънна.