Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

А къде беше тя сега?

Когато се стигна до този съдбовен въпрос, родителите на момичето се престориха, че не разбират, че нищо не знаят. Предпазваха я — дали защото знаеха какво е направила? Или по друга причина? Белкнап можеше да ги склони да сътрудничат само ако ги убедеше, че тя е в опасност и че откровеност, а не лъжата щеше да я предпази най-добре.

Трудна работа. За да се сдобие с информация, трябваше да се преструва, че разполага със сведения, които му липсваха. Отново и отново им казваше: Дъщеря ви е в опасност. La vostra figlia e in pericolo. Не му вярваха, а това означаваше, че имат връзка с нея, че тя ги е успокоила. Ако наистина бе изчезнала неочаквано, нямаше да успеят да прикрият безпокойството си. Вместо това се правеха, че са объркани за местонахождението й, говореха с недомлъвки. Казала им, че ще пътува, но не уточнила къде. Но те предполагали, че е свързано с работодателя й. Не, не знаели кога ще се върне.

Лъжи. От лекотата, с която ги изричаха, личеше, че са измислици. Аматьорите смятат, че лъжците се издават със своята нервност и безпокойство; Белкнап знаеше, че точно толкова често те се издаваха с липсата на нервност. Такъв беше случаят със синьор и синьора Дзингарети.

Белкнап млъкна за известно време, преди да започне отново да ги обработва.

— Тя е във връзка с вас — каза той. — Ние знаем това. Тя ви уверява, че всичко е наред. И си мисли, че наистина всичко е наред. Но не знае. Тя не знае, че е в непосредствена опасност. — Бързо прокара ръка през гърлото си. — Враговете й са изобретателни и са навсякъде.

Напрегнатите физиономии на Дзингарети му подсказаха, че те смятат американеца за потенциален враг. Той внесе сянка на колебание и безпокойство, но все още не беше победил. Все пак се бе появила малка пукнатина върху каменната стена.

— Казала ви е да не се притеснявате — започна той отново, опитвайки се да подкрепи думите си с подходящо изражение, — защото не знае, че има причина за безпокойство.

— А вие знаете ли? — попита облечената в черно старица, без да прикрие неодобрението и подозрението си.

Историята на Белкнап не можеше да се нарече пълна истина, но той се придържаше максимално близо до истината. Каза им, че е от американска служба, която участва в международно разследване на най-високо равнище. Разследването е разкрило някои факти от дейността на арабина. Неговите приближени бяха заплашени с вендета от негов близкоизточен съперник. При думата „вендета“ очите на двамата старци блеснаха, а жената прошепна нещо: беше ритуал, който разбираха и към който се отнасяха с нужната сериозност.

— Вчера видях тялото на млада жена, която… — наруши Белкнап тишината. Той забеляза, че очите на двамата старци се разшириха, и поклати глава. — Беше ужасно. Много разтърсващо. Има сцени, които човек никога не забравя. А като се сетя какво бяха направили с младата жена, красива млада жена точно като вашата дъщеря, не мога да не се разтреперя. — Той се изправи. — Но направих всичко, което можах тук. Ще запомня това. Вие също го запомнете. Сега трябва да тръгвам. Оставям ви в мир. Повече няма да ме видите. Нито ще видите дъщеря си, опасявам се.

Синьора Дзингарети хвана ръката на мъжа си.

— Чакайте — каза тя. Мъжът й я стрелна с очи, но беше ясно, че тя командва в къщата. Старицата се загледа втренчено в Белкнап, преценявайки характера му и неговата честност. После взе решение. — Лъжете се — каза тя. — Лучия е в безопасност. Ние разговаряме с нея редовно. Разговаряхме за последно снощи.

— Къде е тя? — попита Белкнап.

— Това не знаем. Не ни казва. — Вертикалните бръчки върху горната й устна бяха като плътно обозначени деления върху линия.

— И защо?

— Казва ни, че мястото е много хубаво — обади се шкембестият мъж. — Но че трябва да го запази в тайна. Не може да ни съобщи къде се намира. Защото… такива са условията на трудовия й договор.

Той се усмихна несигурно — несигурно, защото не можеше да знае дали думите му са разсеяли притесненията, изразени от американеца, или са ги подхранили още повече.

— Лучия е умно момиче — измърмори майка й, сякаш устата й бе пълна с пепел. — Тя знае как да се грижи за себе си.

Жената се опитваше да се самоуспокои, но лицето й излъчваше страх.

— Говорили сте с нея снощи — повтори Белкнап.

— Беше добре — ръцете на мъжа трепереха, докато ги кръстосваше в скута си.

— Тя ще се погрижи за себе си — думите на старицата прозвучаха като обещание, а може би просто като надежда.