Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Казвате, че е нещо като нарцисизъм — каза Андреа бавно. — Чисти ръце, четири живота загубени безпричинно — лоша работа. Разбирам.

— Чувствата ни трябва да се подчиняват на разума. Страстта трябва да е в рамките на разумното, така да се каже. Понякога най-благородното действие е също и най-ужасното.

— Имам чувството, че съм отново на семинар в колежа.

— Тези проблеми впечатляват ли те като учен? Тоест чисто теоретично? Тогава да ги направим истински за теб — Пол Банкрофт приличаше на джудже, което крие изненада в джоба си. — Какво ще кажеш, ако имаш двайсет милиона долара, които да похарчиш за напредъка на нашия вид?

— Още едно ако — Андреа си позволи да се усмихне.

— Не съвсем. Не говоря хипотетично вече. Преди следващото заседание на управителния съвет, Андреа, искам от теб да предложиш конкретен проект или кауза, за която би желала да изразходваш двайсет милиона долара. Помисли за какво и как и ще го направим. Директно от моите тайни фондове. Никакви обсъждания или съвети. Зависи само от твоята дума.

— Шегувате се.

Брандън я погледна в очите.

— Татко не е голям шегаджия — каза й момчето. — Той не е господин майтапчия, повярвай ми.

— Двайсет милиона долара — повтори Пол Банкрофт.

— По моя преценка — Андреа не можеше да повярва.

— По твоя преценка — каза Пол Банкрофт със сериозно изражение. — Избирай умно — посъветва я той. — Всеки час има по една вагонетка, която се носи безконтролно. Но изборът не е между една от двете релси. Той е измежду хиляди релси, дори десет хиляди релси, а онова, което ни очаква на пътя, съвсем не е ясно. Трябва да правим най-добрите предположения, с цялата си интелигентност и прозорливост. И да се надяваме на най-доброто.

— Работите с толкова много неизвестни.

— Неизвестни? Или частично известни? Непълното знание не е същото като невежеството. Възможни са преценки, основани на добра образованост и осведоменост. И те трябва да бъдат направени. — Погледът му не трепна. — Така че избирай мъдро. Ще откриеш, че невинаги е лесно да правиш онова, което трябва.

Андреа Банкрофт се почувства замаяна, опиянена, но не от виното. Колко ли хора имат шанса да правят подобен избор, мислеше си тя. Предоставена й бе възможност да размаха пръст и да промени живота на хиляди хора. Сякаш беше нещо като Господ.

Брандън прекъсна нейната унесеност.

— Е, Андреа, какво ще кажеш за още една бърза игра след вечеря?

Трастевере — районът на запад от река Тибър — беше за много жители истинският Рим, неговите средновековни улички до голяма степен бяха останали непокътнати от преустройството през деветнайсети век, което бе преобразило градския център. Мръсотия плюс възраст е равно на превъзходство: това ли бе формулата? И все пак оставаха кътчетата, които времето бе забравило или, по-точно, помнеше — кътчетата, където приливът на новите пари бе оставил само плавеи и отломки. Такъв бе апартаментът в сутерена на тъмна странична уличка, където италианското момиче живееше с родителите си. Дзингарети бе стара фамилия, нейните членове знаеха имената на своите предшественици отпреди стотици години. Но тези предшественици неизменно бяха все слуги и представители на низшите слоеве. Беше традиция без величие; родословие без история.

Тод Белкнап, който се озова на улица „Кларис Марескоти“ 14, трудно можеше да се свърже с човека, проникнал в крепостта на Ансари няколко часа преди това. Беше безупречно облечен, обръснат, изкъпан и леко парфюмиран; италианската представа за официалност. Щеше да помогне. Дори американският акцент на Белкнап по-скоро щеше да е от полза, отколкото пречка; италианците бяха дълбоко подозрителни към сънародниците си и обикновено с основание.

Разговорът тръгна гладко.

Ma non capisco! — Не разбирам — повтаряше майката на момичето, облечена в черно старица. Изглеждаше по-стара от повечето жени на нейната възраст, но и по-силна. Според британския идиом тя беше „жена, която се труди“.

Non c’e problema — настояваше бащата, мъж с кръгло шкембе, груби мазолести ръце и надебелени нокти. Няма проблем.

Но проблем имаше и тя го разбираше — при всички случаи разбираше повече, отколкото се правеше, че разбира. Седнаха заедно в мрачната им всекидневна, която миришеше на загоряла манджа и плесен. Студеният под, без съмнение някога покрит с плочки, беше груб и еднообразно сив, сякаш бе залят със слой цимент Като подготовка за плочките, които така и не бяха докарани никога. Лампите бяха слаби, абажурите им — оръфани от възрастта и топлината. Нямаше два еднакви стола. Бяха гордо семейство, но не и горди с къщата си. Родителите на Лучия явно съзнаваха нейната красота, която както личеше, смятаха за потенциално уязвима — възможен източник за разбити сърца, нейното или техните. Красотата й означаваше ранна бременност, ухажване и посегателства от безскрупулни мъже. Лучия ги бе уверила, че арабинът — те назоваваха нейния работодател само като арабина — е вярващ и следва стриктно заповедите на Пророка.