Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Този път Матучи изключи телефона. Зад Белкнап се появи друга полицейска кола. Явно е бил забелязан да се качва на вана и вече бе твърде късно да сменя автомобилите. Натисна газта, промушвайки се между колите от автомобилния трафик на площад „Сан Калисто“, и се престрои в по-бързо движещата се колона по улица „Трастевере“ в посока към реката. Полицейската кола зад него включи сирените и светлинната сигнализация. Докато прекосяваше улица „Индумо“, забеляза още една кола — „Ситроен“ седан с надпис „Полиция“, изписан с наклонени букви в синьо и бяло. Нямаше място за съмнение. Преследваха него.

Нещо се бе издънило яко.

Натисна педала на газта, заобикаляйки по-бавните возила — такситата, обикновени мотористи, камион за доставки — наду клаксона, стрелна се през осветения площад „Порта Портезе“ и тръгна в посока, обратна на движението. Поне се отърва от джиповете на карабинерите. Сградите с фасади от варовик вляво и вдясно от него се превърнаха в замъглени мръсносиви силуети; паважът пред него бе всичко — малки променящи се портали между движещите се автомобили, пролуки, които се появяваха и изчезваха в бързия поток, отвори, които се затваряха, ако не се използваха в подходящия момент. Шофирането на висока скорост бе напълно различно действие от обикновеното съобразено с правилата каране и след като прекоси Понте Субличио над тъмнозелената река Тибър към Плаза Емпорио, Белкнап само можеше да се надява, че старите му рефлекси ще се събудят, когато му потрябват. Имаше стотици начини да сгреши; и само няколко да се справи. Вторият преследвач, ситроенът седан, изведнъж намери луфт и се стрелна пред Белкнап.

По всичко личеше, че кръгът се затваря.

Ако трети преследвач се появеше, което изглеждаше много вероятно, шансовете на Белкнап да се измъкне намаляваха драстично. Надяваше се да навлезе във високоскоростното платно покрай Тибър, покрай високата, укрепена с насип и оградена от тухли и цимент дига. Сега това бе твърде рисковано.

Завъртя внезапно волана надясно и ванът се отклони по Лунготевере Авентино, пътя, който минаваше покрай другия бряг на реката. Усети, че тялото му се е наклонило рязко наляво и се държи единствено от колана.

Направи още един рязък завой към улица „Рубатино“, на която имаше много кафенета, после си пое дъх и върна вана обратно на улица „Веспучи“ — този път карайки срещу движението. Оставаха му само неколкостотин метра, преди да свие по високоскоростното платно по протежение на реката, стига да не допусне сблъсък на улица „Веспучи“.

Клаксоните на десетки коли пищяха и бибиткаха, докато шофьорите се опитваха отчаяно да избягнат белия пощенски ван, който летеше срещу тях.

Белкнап управляваше автомобила с ръце, лепнещи от пот. Шофирането в насрещното движение, маневрирането сред потока от автомобили изискваше от него да предвиди коя кола накъде ще се отклони. Една-единствена грешна преценка можеше да доведе до челен сблъсък със сумата от силите на двете противоположни скорости.

Светът в този миг се свеждаше единствено до лента пътна настилка и гъмжило от коли, всяка от които бе потенциално смъртоносно оръжие. Долната част на пощенския ван със своето ниско шаси подскочи, после остърга асфалта и остави след себе си струя от искри, спускайки се твърде бързо по наклона, водещ обратно към високоскоростния път край дигата. Върна се на шосето по следващия мост, Понте Палатино, а след това с още един рязък завой излезе на Порта ди Репагранде.

Сега мога да си поема дъх, каза си Белкнап, форсирайки вана по правия път покрай анонимни сгради. Но един поглед в огледалото за обратно виждане му показа, че го следват половин дузина полицейски коли. Откъде, по дяволите, се появиха толкова бързо? После се сети за полицейския участък, разположен близо до Пиацале Портуензе. Сви към левия банкет, мина по него, оставяйки бразди върху асфалта, и отпраши по Кливио Портуензе, една от улиците с най-бързото движение в района. Отново единствено коланите му помогнаха да не изхвърчи от мястото си.

Полицейските автомобили прелетяха край него, без да успеят да намалят навреме за завоя. Форсираше по улиците, докато стигна до улица „Парбони“, след което сви наляво.

Какво, по дяволите, беше това пред него? Той едва долавяше мислите си сред острия вой на сирените, бученето на двигателя и свистенето на гумите.

Как беше възможно? Забеляза пред себе си на ъгъла на улица „Баргони“ пътна блокада. Как бяха успели да я сложат толкова бързо? Напрегна погледа си и видя, че се състои от две полицейски коли и подвижна дървена барикада. Можеше да пробва да я пробие…