Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Белкнап разчиташе на официалността, която му придаваха немачкаемият костюм за тропически условия и бялата риза. В момента, в който влезе в пощенската служба, разбра, че не е предназначена за посетители. Нямаше администратор, нямаше рецепция. Широко пространство, покрито с ламиниран паркет — от типа, който можеше да се види в работилници без тежко оборудване — се сливаше с друго пространство, където работници сортираха пощата в контейнери от телена мрежа. От пръв поглед му се сториха филипинци; на Белкнап му бяха нужни само няколко секунди, за да определи кой им беше началникът. Един дебелак, местен, както по всичко личеше, който държеше незапалена пура между дебелите си като наденици пръсти и седеше на висок стол в ъгъла с клипборд върху едното коляно. Ноктите на дебелака блестяха под флуоресцентното осветление, бяха оформени от маникюрист и дори лакирани с безцветен лак. Масивни пръстени покриваха пръстите му като халки върху шиите на китайски дяволици.

Белкнап щеше да се възползва от ненормалността на положението си. Придържайки мобилния си телефон до ухото, той водеше фиктивен, звучащ официално разговор:

— Точно така, инспекторе. Благодарим за помощта ви и моля, поздравете от нас вицегубернатора. Не очакваме никакви проблеми. Доскоро.

После с официален жест с ръка той повика обкичения с бижута арабин. Щеше да получи онова, което искаше, не като се опита да се слее с обстановката, а напротив, подчертавайки, че е чужденец. Щеше да се държи като важен американец, правителствен агент, който очаква всички чужденци да са на негово разположение и чиито екстратериториални привилегии са гарантирани от стотици договори и двустранни споразумения.

Арабинът се доближи до него с изражение, което издаваше нещо средно между сервилност и досада.

— Аз съм агент Белкнап — представи се американецът, след което подаде шофьорската си книжка от Вирджиния с такъв сериозен вид, сякаш бяха ключовете на града.

Арабинът се направи, че я е прочел, преди да му я върне.

— Разбирам — отговори той, давайки си вид, че разбира отговорността и сериозността на положението.

— Както видяхте, заедно с ДЕА (Службата за борба с наркотиците) имаме обща молба.

— Да, разбира се.

Арабинът все още се двоумеше дали да не извика някой по-висшестоящ.

— П.к. 11417 — обяви Белкнап като служител, който няма време за губене. — Ще ми покажете ли разположението й?

Лицето му бе сериозно; молбата бе направена без излишни „моля“, извинения и други любезности. Безцеремонният му подход щеше да разсее подозренията. Той не го придумваше, нито молеше за неговата дискретност, както би направил някой, който се опитва да се добере до информация, на която няма право. Нищо не подсказваше, че арабинът дори има правото да реши дали да удовлетвори молбата му. Точно обратното. Белкнап настояваше за нещо, което му се полагаше по силата на служебното му положение. По този начин искаше да разсее несигурността и притеснението на арабина; той нямаше да вземе грешно решение, защото никой не е искал от него да взема каквито и да било решения.

— А, — каза арабинът, след като му бе зададен много по-лесен въпрос, отколкото очакваше. — Това е в хотел „Палас“. На около два километра след разклона при Ал Халедж.

Мъжът направи плавно движение с ръка и Белкнап осъзна, че показва характерната форма на хотела, нещо като стъклен кит с централна кула, оформена като водосточна тръба.

— Точно това ме интересуваше — каза Белкнап, а арабинът го погледна почти с благодарност: Това ли е всичко?

След като Белкнап се върна в таксито, забеляза, че арабинът наднича през входната врата и изглежда озадачен от вида на бежовата кола. Той явно бе очаквал нещо по-официално. Но така или иначе, бе малко вероятно да сподели с някого онова, което му се случи. Ако наистина бе допуснал грешка, щеше да е по-добре никой да не разбере.

— А сега отиваме ли във водния парк? — попита шофьорът настойчиво.

— Сега отиваме в хотел „Палас“ — отговори Белкнап.

— Много добре — каза шофьорът. — Ще се сблъскате с кита на всички времена.

Широката му усмивка показа множеството дупки в устата му.

Таксиджията мина напряко през рибен пазар, където облечени в тюркоазени дрехи работници имигранти изкормваха риба с точността на метрономи, след което продължи по шосето „Шейх Зайед“, от двете страни на което се издигаха огромни лъскави сгради — Левиатан след Левиатан в стъклена кожа. Хотел „Палас“ бе сред най-новите и неземните. „Опашката“ функционираше като врата за коли. Таксито спря на дискретно разстояние от входа и Белкнап влезе във фоайето като човек с мисия.