Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Е, каква курва търсиш, мой човек? — попита той накрая.

— Италианка — отвърна Белкнап. Млада. Мургава.

— Виж ти, виж ти — каза Конрад. — Колко си конкретен само. Мъж, който знае какво иска. Достойно за уважение.

Видимо обаче той беше объркан от намесата на Хафез.

— Познаваш ли някоя, отговаряща на това описание?

— Да видим — очите на Конрад показаха, че той пресмята нещо. — Всъщност имам точно такова маце.

— Кога мога да я видя?

Конрад погледна часовника на ръката си.

— Скоро — отвърна той.

— До един час?

— Мога да го уредя. Още нещо. Ако ще правиш парти, може да ти предложа някои екстри. Екстази, трева, каквото кажеш.

— Тя в хотела ли е в момента?

— Защо сега ми задаваш такива въпроси — каза Конрад, леко кимвайки, което означаваше „да“.

— В коя стая?

— Да не би да искаш тройка?

Белкнап пристъпи към дребния ирландец, сграбчи го за яката и го повдигна на няколко сантиметра от пода. Доближи лицето си до това на Конрад.

— Кажи ми проклетия номер на стаята — кресна той. — Или ще те предам на проклетите египтяни да те разпитат. Разбра ли?

— Схванах! — Конрад се зачерви, започвайки да разбира, че стърчи над главата му.

— Искаш да се намесиш в международно разследване, препоръчвам ти да си вземеш адвокат. А когато египетските ни приятели ти предложат електроди за тестисите, кажи „да“. Защото алтернативата е още по-ужасна.

— Четиринайсет петдесет, сър. Четиринайсетият етаж, вляво от главния асансьор. Ще ви моля само да не ме замесвате.

— Само да не се обадиш да ги предупредиш.

— След като ми казахте за електродите? Не мисля, приятел. — Последва силен кикот, който трябваше да демонстрира непукизма му, но се получи точно обратното. — Това си бяха вълшебни думички. Напълно ясни.

Белкнап протегна ръка.

— Дай ми ключа — нареди той.

С неохота пиколото му подаде електронната карта. После се засуети по начин, характерен за някои обслужващи професии, сякаш очакваше бакшиш.

— Електроди за скротума, не забравяй. — Белкнап прошепна думите, отдалечавайки се с бързи крачки.

След по-малко от четири минути той се озова пред стая 1450, на две трети разстояние от централната кула на хотела. Поспря пред вратата, не чу нищо. „Палас“ беше добре проектирана сграда, построена от първокачествени материали. Пъхна картата в процепа, изчака лампичката да светне зелено и завъртя топката. Вътре щеше да открие Лучия Дзингарети, единствената му следа. Дръж се, Джаред — каза си той наум. — Идвам.

Андреа Банкрофт имаше намерение да разчисти бюрото си в „Грийнич екуити груп“, но когато седна там, я споходи друга мисъл. Можеше да се възползва от оборудването, в офиса. Колегите й съжаляваха, че се разделят с нея, така че едва ли щяха да й забранят да прекара своя последен ден както поиска.

Имаше и още нещо. Тя продължаваше да мисли върху онова, което й каза нейният безименен посетител: „напомняш ми на майка си.“ Какво можеше да означава това? Дали не започваше да става подозрителна? Вероятно беше резултат от някаква забавена реакция на скръб от смъртта на майка й, или от разтърсващата неочакваност на завещанието на Банкрофт — но не би трябвало, тя не беше истерична. Не беше такъв човек. Макар че въобще не беше сигурна какъв човек е вече.

Ти си професионалист. Прави онова, за което си обучена. Фондацията беше в крайна сметка друга организация — корпорация с идеална цел — а тя умееше да анализира корпорации, да разследва компании — частни и публични, да надникне под изрядните им документи и съобщения за медиите. Тя можеше дори да хвърли едно око и на самата фондация „Банкрофт“.

Разположена пред компютъра на бюрото й, тя се разходи из поредица база данни. Организация с идеална цел, регистрирана в САЩ — дори частна като фондация „Банкрофт“ — трябваше да се съобразява с различни закони и разпоредби; сред задължителните федерални документи бяха уставът, правилата и идентификационните номера на някои от старшите служители.

След като разглежда близо два часа електронните документи, Андреа стигна до заключението, че фондацията — поне формално — беше комплекс от отделни инкорпорирани звена. Имаше „Банкрофт имоти“, „Банкрофт филантропски тръст“, „Банкрофт семеен тръст“ и прочие. Фондовете сякаш течаха през тях като през тръбопровод.

Наблюдаваше своите колеги наоколо — бивши колеги, коригира се тя, — които работеха усилено на бюрата си. Приличаха на роботи — нещо, което тя не бе забелязала досега; седяха до бюрата си, натискаха с пръсти клавиатурите, говореха по телефона — изпълнявана стотици задачи чрез три или четири основни движения, които повтаряха по цял ден.