Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Така и направи. Името му бе Ибрахим Хафез — дребен, добре образован мъж на трийсетина години, вероятно син на хотелиер, който ръководеше друг от величествените палати в емирството. Той не беше нито крайно впечатлен, нито враждебен към присъствието на американеца. Разговаряха в малък офис, скрит далеч от гостите. Беше уютно кътче със спретнато подредени купчини пощенски пликове и две снимки, явно на съпругата и новородената дъщеря на Хафез. Съпругата беше стройна, с лъчезарни черни очи. Тя се усмихваше, а изражението й бе едновременно безсрамно и някак засрамено. На помощник-мениджъра тя трябва да напомня кое е истинско в царството на измамата.

Хафез седна пред компютъра и въведе телефона в Рим. Минути по-късно на екрана се появиха търсените резултати. Този номер бе избиран пет-шест пъти.

— Можете ли да ми кажете номера на стаята, откъдето е набиран този телефон?

Момичето бе казало на родителите си, че е на „хубаво място“, което най-малкото беше твърде скромно описание. Ако бе гостенка на „Палас“, с нея се отнасяха като с кралска особа.

— Номерът на стаята? — помощник-мениджърът поклати глава. — Но… Всеки път е говорено от различна стая.

Той посочи редица от цифри с върха на писалката си.

Как беше възможно?

— Значи гостът се е регистрирал в няколко различни стаи?

Хафез го изгледа така, сякаш беше тъп. Поклати едва забележимо глава. Кликна няколко номера на стаи, отваряйки файлове с данни, които съдържаха името на всеки регистриран гост и продължителност на неговия или нейния престой. Всички имена бяха различни; всички бяха на мъже.

— Тогава искате да кажете, че…

— А вие какво мислите?

Беше декларация, при това не от най-любезните. Лучия Дзингарети работеше като проститутка — „компаньонка“ — и като се имаше предвид как снове из „Палас“, явно бе високоплатена. Ако понякога телефонираше от стаите на клиентите, които посещаваше — вероятно докато използваше банята — клиентите й едва ли щяха да вдигнат шум пред управата на хотела за допълнителните такси.

— Можеш ли да ми дадеш имената на момичетата, които работят в хотела?

Хафез го изгледа невярващо.

— Сигурно се шегувате? Хотел „Палас“ не извършва подобна дейност, как мога да ги знам?

— Искате да кажете, че си затварят очите?

— Вижте, тук идват богаташи от Запада да се забавляват. Ние им угаждаме по всякакъв начин. Сигурно сте забелязали във фоайето аквариума, в който плува по цял ден една шармута .

Шармута беше арабски жаргон за курва и Хафез почти изплю думата с нескрито отвращение. Той бе направил кариера, задоволявайки фантазиите на гостите, но нямаше намерение да се преструва, че одобрява това. Забеляза, че Белкнап разглежда снимката на жена му и с рязко движение я захлупи с лицето надолу. Не че се обиди: незабуленото лице на съпругата му не можеше да се гледа от непознати. Това бе жена, която се появяваше на обществени места забулена. Показването на цялото й лице и коса беше прегрешение, равняващо се на гола снимка.

— Перем ви мръсните чаршафи, чистим тоалетните и превръзките от менструацията на жените ви, да, правим всичко това, дори с усмивка. Но не очаквайте от нас да се радваме. Оставете ни поне това достойнство.

— Благодаря за фатвата. Но се нуждая от имена.

— Не знам нито едно име.

— Името на някой, който знае. Вие сте професионалист, Ибрахим. Едва ли в този хотел нещо става без ваше знание.

Хафез въздъхна.

— Има един пиколо, който сигурно знае. — Той набра петцифрен вътрешен номер върху телефонната конзола. — Конрад — каза Ибрахим. — Ела в офиса ми.

И отново не прикри неодобрението си. Без съмнение Конрад бе един от европейските служители, наложени му от чуждестранните собственици. Хафез явно го поставяше в една категория с мръсните чаршафи и употребените санитарни материали.

От говорителя на конзолата се чу глас на ирландец:

— Веднага идвам.

Конрад беше млад мъж с ръст на жокей, къдрава червена коса и с лъчезарна усмивка.

— Да, Брам — каза той на Хафез, поздравявайки го с шапката с козирка с надпис „Хотел «Палас»“.

Хафез не си направи труда да отговори на поздрава му.

— Ще трябва да отговориш на въпросите на този мъж — каза той строго на пиколото. — Тръгвам и ви оставям сами.

С лек поклон Хафез излезе от офиса.

Усмивката на Конрад изчезваше и се появяваше скорострелно, докато Белкнап го разпитваше, изражението му се променяше от озадачено и загрижено до заговорническо и похотливо, което беше еднакво противно за Белкнап.