Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Вдигна очи, все още унесена в мисли, но се сепна, като забеляза едрия мъж, който беше я посетил в къщата и в Карлайл.

Стоеше с ръце на хълбоците. Явно тъкмо бе дошъл, но как е разбрал, че е тука? Андреа успя да запази пълно самообладание, макар че сърцето й биеше бясно. Изправи се бавно на крака и протегна ръка.

— Аз съм Андреа Банкрофт — каза тя напълно преднамерено. — Предполагам си спомняте. А вие сте…?

Това бе нейният начин за настъпление.

— Тук съм да ви помогна — отвърна безизразно мъжът.

Изпита чувството, че гледа през нея. Изпратили са го да я държи под око.

— Толкова сте мил — отвърна студено Андреа.

Без съмнение лъжите й го забавляваха.

— Само толкова, колкото е необходимо — увери я той.

Последва дълго мълчание, през което тя загуби шанса да продължи да шикалкави. Трябваше да говори с Пол Банкрофт. Той сигурно знаеше отговорите на нейните въпроси. А дали самият той бе наясно с всичко, което ставаше във фондацията? Нямаше да е за първи път, когато идеалист бе използван от други с нечестива цел.

Не прибързвай, Андреа.

— Тъкмо мислех да се чуя с Пол — каза тя, използвайки близостта си с този велик човек като оръжие.

Усмихна му се насила. И едно от нещата, които бих искала да обсъдя с него, е дали наистина одобрява хора като теб да работят за него.

— Той е извън града.

— Знам — излъга Андреа. — Тъкмо щях да му звънна по телефона.

Даде си сметка, че прекалено много обяснява. Не дължеше на този човек никакви обяснения.

— Извън града — отвърна мъжът невъзмутимо — и връзката с него е невъзможна, както би трябвало да са ви уведомили.

Андреа се опита да издържи на невъзмутимия му поглед, но за нейно голямо съжаление първа отклони очи.

— Кога се връща?

— Навреме за следващото заседание на управителния съвет.

— Добре — каза Андреа напълно сразена. — Всъщност тъкмо си тръгвах.

— Тогава ми позволете да ви изпратя до колата ви — каза мъжът със заучена официалност.

Не я заговори повече, докато стигнаха до паркинга, където бе оставила колата си. Посочи към няколкото капки машинно масло под каросерията.

— Трябва да оправите това — каза той.

Тонът му бе любезен, но очите му бяха присвити като цепки.

— Благодаря, ще се погрижа — отговори Андреа.

— Някои повреди в една кола — продължи да настоява мъжът — могат да убият човека. Вие сте наясно какво може да се случи.

Влизайки в колата си, Андреа почувства ледени тръпки, сякаш я бе докоснал алигатор. Някои повреди в една кола… Прилича на приятелски съвет.

Защо тогава и прозвуча като заплаха?

— Казвай какво откри — настояваше Тод Белкнап, стискайки здраво мобилния телефон.

— Почти всички имена от списъка имат нещо общо — отговори Мат Гомес. Белкнап можеше да се закълне, че той бе допрял устните си до микрофона на телефона си и говореше съвсем тихо. — Те са мъртви. И всички през последните две седмици.

— Убити?

— Причините са най-различни. Някои са убити. Две самоубийства. Няколко катастрофи. Няколко са починали от естествена смърт.

— Обзалагам се, че всички са убити. Само че някои от убийствата са по-добре прикрити от другите. Ами Джани?

— Масиран инфаркт. Само преди няколко минути.

— Мили Боже — извика Белкнап.

— Всички имена от списъка ли ми даде?

— Всички — каза Белкнап и затвори телефона.

С изключение на едно: Тод Белкнап.

Какво означаваше това? Най-логичното предположение бе, че това бяха хора, които мрежата на Ансари или новите й господари смятаха за заплаха. Но защо? Дали не беше вътрешен преврат в мрежата? Ако е така, как се връзваше с отвличането на Джаред, ако въобще имаше връзка?

Обзе го мрачно предчувствие. Списъкът. Носеше всички белези на чистка. На вътрешно прочистване, което обикновено се прави преди голяма операция. Можеше да означава, че разполага с по-малко време да открие Полукс, отколкото си мислеше.

Можеше да означава също, че вече е твърде късно.

Още нещо загложди Белкнап. Имайки предвид очевидната жестокост на шефовете, беше още по-озадачаващо защо не са убили веднага италианското момиче, още в Рим. Защо изчакаха, докато неговото пристигане форсира нещата? Дали тя бе ценна за тях по някакъв начин, който убягваше на Белкнап? Но колкото и смущаващ да изглеждаше начинът, по който се бяха отнесли с нея, изглеждаше и толкова обнадеждаващ, имаше надежда, че са позволили и на Полукс да живее.