Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Опита отново с друго момиче, после отново; отговорите бяха едни и същи. Това бяха хора, на които втълпяваха, че каквото и да сторят, ще е безполезно; уроците по безпомощност не се научаваха по лесния начин.

Белкнап прекоси цялото помещение и забеляза през закован с летви прозорец в далечината малък склад. Излезе през задната врата и след като извървя неколкостотин метра покрай купчини от пясък и старо желязо, стигна до малкия склад. Забеляза, че главният вход бе пригоден да се заключва с голям катинар и че неотдавна е имало такъв катинар. Боята беше издраскана на места, а отдолу се показваше лъскаво желязо. Все още нямаше признаци за корозия, което означаваше, че драскотините са отскоро.

Влезе през желязната врата и след като извади от джоба си ръчно фенерче, огледа мрака. Приличаше на барака, сглобена от метални листове, а не от бетонни плоскости. Подът бе прашен, но имаше и места, където прахта бе избърсана — още едно доказателство, че мястото е било използвано наскоро.

Минаха пет минути, преди да забележи.

Малък надпис, който лесно можеше да му убегне, на около трийсет сантиметра над пода върху задната стена. Коленичи и се наведе, осветявайки надписа отблизо.

Две думи с дребни букви: POLUX ADERAT.

Беше на латински и означаваше „Полукс беше тук“. Белкнап едва си пое дъх. Позна ясния, диагонално наклонен почерк на Джаред. Позна и още нещо.

Думите бяха написани с кръв.

Джаред Райнхарт е бил тук — но кога? И което бе по-важно, къде се намираше сега? Белкнап се върна тичешком в главната сграда и започна да разпитва наред всички присъстващи дали са виждали някакъв мъж през последните дни, висок американец. Единствената реакция бе мълчаливо безразличие.

Докато вървеше към джипа с полепнала от пот коса върху челото му, чу глас на момче:

— Мистър, мистър — викаше детето.

Обърна се и видя арабче с очертани с черен молив очи, което бе в началото на своето юношество, а може би и по-малко. Гласът му все още не мутираше.

Белкнап го погледна мълчаливо и в очакване.

— Питате за своя приятел? — попита момчето.

— Да.

Момчето замълча за миг, оглеждайки американеца сякаш за да разгадае неговия характер, душата му, евентуалната опасност, която представляваше, и дали може да му е от помощ.

— Сделка?

— Казвай.

— Връщаш ме обратно в родното ми село в Оман.

— И?

— Знам къде отведоха приятеля ти.

Това бе сделката, предложена от момчето: информация срещу транспорт. Но можеше ли да му вярва? Ако се опитваше отчаяно да се върне в селото си в Оман, едно хитро момче винаги можеше да измисли някаква история.

— Къде?

Момчето поклати глава, хубавата му черна коса блестеше на слънцето. Гримът, който му бяха сложили около очите, беше без съмнение местен специалитет. Но деликатното му лице излъчваше решителност, големите му очи бяха тъжни. Трябваше първо да се изпълнят условията на сделката.

— Говори — каза Белкнап. — Убеди ме, че мога да ти вярвам.

Момчето — около метър и трийсет високо — потупа върху купето на джипа.

— Имаш ли климатик?

Белкнап го изгледа мрачно, после седна на шофьорската седалка и отвори отсрещната врата; арабчето се качи. Белкнап запали двигателя и след минути ги обля хладен въздух.

Момчето се усмихна с ослепителна бяла усмивка и притисна лицето си до най-близкия отвор на климатика.

Хабиб Алмани — чувал ли си за този княз?

— Княз?

— Той нарича себе си княз. Господин от Оман. Много богат. Много едър — момчето вдигна ръце, за да покаже колко е едър. — Има магазини, фирми за превози — детето посочи към сиво-кафявата сграда. — Това също е негово. Никой не знае.

— Но ти знаеш.

— Баща ми му дължи пари. Алмани е също така Бейт , вожд на племето.

— Значи баща ти те е дал на него?

Момчето енергично поклати глава.

— Баща ми никога не би направил това. Той отказа. Но хората на Хабиб Алмани отвлякоха двете му деца. По тъмно ни отвлякоха. Какво може да стори баща ми? Той не знае къде сме.

— А моят американски приятел?

— Видях, като го докараха с качулка на главата с ван на Хабиб Алмани. Те използват колите от фирмата му за превози. Използват неговата сграда за момчетата и момичетата, които дават под наем. Хабиб Алмани прави всичко това за тях. После те отведоха американеца.

— Как разбра всичко това?

— Името ми е Баз. Баз означава ястреб. Ястребите виждат много неща. — Детето изгледа Белкнап съсредоточено. — Ти си американец, затова ти е трудно да разбереш. Но да си беден, не означава да си глупав.