Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Белкнап въздъхна тежко.

— Може би започнахме с грешна стъпка.

— О, така ли мислиш ? И каква грешна стъпка имаш предвид? Момента, в който размаха пистолета пред лицето ми и ме заплаши, че ще ми пръснеш мозъка? Или когато едва не ми счупи ключицата? Защо не проверим в наръчника за етикет на Ейми Вандербилт, да проверим дали някой от нас не е нарушил нейните малки правила?

— Моля те, чуй ме. В момента не съм на служба. Но бях. Агент от кариерата съм, разбираш ли? Не очаквам това да ти прозвучи смислено. Знам някои неща за теб. Ти не знаеш нищо за мен. Но може би, може би ние можем да си помогнем.

— Колко мило. Това оправя всичко в такъв случай — Андреа Банкрофт говореше с остър сарказъм. — Проклет психар смята, че можем да си бъдем от полза. Отваряй шампанското.

От очите й искреше гняв.

— Честно ли смяташ, че съм психо?

Тя се взря в него продължително, после отмести поглед.

— Не — отвърна тихо. — Колкото и да е странно, не мисля така. — Замълча за миг. — Ами ти? Ти наистина ли смяташ, че съм част от заговор за отвличане на твоя приятел.

— Искаш ли да знаеш истината?

— Може пък това да промени нещата към добро.

— Мисля, че не си замесена. Но мисля също, че е малко рано да се твърди със сигурност.

— Мъж, който се колебае да реши — тя се усмихна престорено. — Мечтата на моя живот.

— Разкажи ми за тази фондация — каза Белкнап. — С какво точно се занимава?

— Какво прави? Това е фондацията „Банкрофт“. Тя прави… добри дела. Подпомага здравеопазването по света, неща от този род.

— Тогава защо ме попита дали съм от фондацията?

— Какво? А, извинявай, не мога да мисля в момента. — Тя попипа челото си с ръка. — Изведнъж ми се зави свят. Трябва да се разтъпча, да повървя само няколко минути, да подишам чист въздух.

— Добре — каза Белкнап недоверчиво. — Подишай свеж въздух.

Може би казваше истината, но той изпитваше сериозни съмнения. Възможно бе да се опитва да се съвземе, докато обмисля контрадействия. Щеше да я държи под око, докато тя се разхождаше през елховата горичка, и да внимава за внезапни движения. Същевременно не желаеше тя да се чувства като пленник; ако разказът й бе честен — а инстинктите му подсказваха, че е — той може би трябваше да спечели доверието й.

Тя вървеше с гръб към него, боса, със стабилна походка и когато се обърна накрая, той забеляза по лицето й, че нещо се е променило. Припомни си на ум какво видя и какво не видя, и изведнъж се сети. Тя носеше чантата си и беше набрала 911 на мобилния си телефон, за да повика полицията.

— Ще тръгваме ли? — попита Белкнап.

— Още няколко минутки — отвърна тя. — Стомахът ми нещо не е наред. Този стрес. Имам нужда от още малко време да се успокоя. Имаш ли нещо против?

— Защо да съм против? — той направи една крачка към нея и с внезапно движение бръкна в чантата й и извади мобилния телефон. Натисна два бутона и извика на дисплея набираните номера. Първият, който се появи, беше 911. Подхвърли и телефона. — Повикала си подкрепление?

Тя отново издържа на погледа му.

— Нали каза, че се нуждаеш от помощ. Помислих си, че няма да е зле да извикаме професионалисти.

Гласът й леко трепереше.

По дяволите! В далечината, но не на много голямо разстояние от тук — се чу сирената на патрулна кола. Той хвърли ключовете от колата на земята.

— Нещо лошо ли направих? — попита тя с лек присмех в гласа и се обърна към шосето.

Сирената звучеше по-силно.

Най-после, два часа по-късно, отколкото очакваше, Андреа Банкрофт се регистрира в хотела. Пътуване от ада — помисли си тя язвително.

Сети се какво облекчение изпита, когато чу сирените на полицейската кола, как застана с лице към шосето и как после, като се обърна, едрият мъж бе изчезнал. Пълна мистерия. Не чу абсолютно нищо, никакъв звук, който да подскаже, че някой лази, мърда или диша тежко. В един миг той беше там, а в следващия го нямаше. Приличаше на трик на фокусник. Без съмнение всичко това можеше да се обясни лесно. Първо, тя забеляза, че земята е покрита не с листа, а с борови иглички, които заглушаваха звуците. Плюс това мъжът каза, че е „оперативен агент“, каквото и да означаваше това. Вероятно ги обучаваха на подобен род неща.

— Вашата кредитна карта, госпожо — подкани я жената на рецепцията с кестенява, вдигната нагоре коса и белези от акне по бузите.

Андреа си прибра картата и подписа формуляра, който й дадоха. Не отседна в „Радисън“, както планираше, а в „Дабъл трий“. Там беше по-малко вероятно да се сблъска отново с мъжа — ако имаше поне малко разум, това бе последното нещо, което той би поискал да направи, но й се струваше благоразумно да вземе елементарни предпазни мерки.