Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

В момента тя бе твърде непоколебима, за да е уплашена, или може би след вчерашната среща с Белкнап в колата вече нямаше какво да я уплаши. Сега в червена кола под наем тя пътуваше по пътищата, които пресичаха Изследователския триъгълен парк, и се оглеждаше за малка уличка, отбелязана с табелка „Водна костенурка“.

Земята, която фондацията „Банкрофт“ притежаваше тук, беше над хиляда акра; не можеше да се скрие толкова голям парцел. Не можеше се скрият хияда акра борова гора… освен, разбира се, сред седем хиляди акра борова гора.

Тя профуча по магистралата и после сви по малките пътища, които свързваха различните изследователски институти. Сновеше напред и назад. Знаеше, че не кара по главните щатски пътища или по междущатските. Южната страна на триъгълника бе най-развита. Което означаваше, че онова, което търси, вероятно е на север. Тук малки улички се разклоняваха върху целия терен като капиляри, като повечето не бяха отбелязани с табелки. Имаше чувството, че вече не кара по публични пътища, че е навлязла на забранено място. Шофираше от часове, а все още не бе стигнала доникъде. Накрая, след безкрайни завои и отклонения забеляза каменист път с табелка, върху която бе изрисувана зелена костенурка — сладководна костенурка с ципести крайници. На табелката, която потвърждаваше, че е намерила каквото търси, обаче пишеше: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО.

Тя сви по каменистия път. Той се извиваше през девствена гора; на всеки сто метра имаше табелка със забранителен надпис. Влизането забранено. Ловът и риболовът забранени. Не можеше надписите да останат незабелязани.

Андреа обаче ги пренебрегна. Чакълът бързо отстъпи място на тясна и криволичеща, но безупречно изглеждаща асфалтирана улица. Все още не виждаше нищо друго около себе си освен девствена гора. Дали не бе сбъркала? Нищо нямаше да я разколебае. Изразходва четвърт резервоар гориво, карайки по този неотбелязан никъде път, като правеше случайни завои и се надяваше, че рано или късно късметът ще я отведе до мястото.

И ето, че стана точно така, нямаше никаква грешка.

Сградата, която се появи пред очите й, сякаш й бе позната по нещо; не беше същият стил като централата в Кътоуна и все пак имаше нещо подобно в начина, по който се съчетаваше с околната среда. Беше продълговата постройка от тухла и стъкло, внушителна по начин, който бе трудно да се определи. Както в Кътоуна, тя и отблизо можеше да остане незабелязана, но веднъж видеше ли я, човек оставаше изненадан от дискретното й величие. Както централата в Кътоуна, и тукашната сграда създаваше усещане за качество и внушителност без показност. И двете бяха пример за архитектура на дискретност.

Ръмжене на мощен двигател й подсказа, че не е сама. Огромен черен рейндж роувър се появи в огледалото за обратно виждане и след това сви вляво от нея. Още един завой и рейндж роувърът се озова на сантиметри от нейната кола. Нищо не се виждаше вътре — може би заради ъгъла, под който се отразяваше слънцето или заради затъмнените стъкла. Мощният автомобил я принуди да насочи своя малък седан към алеята за коли, която водеше до сградата. Сърцето й щеше да изскочи. И все пак нали точно това търсеше.

Внимавай какво ще направиш…

Тя можеше да натисне газта, ами после? Щеше да се блъсне в джип, който тежеше два пъти повече от нейната кола. Те нямаше да посмеят да я наранят. Рейндж роувърът изглеждаше като кола на охраната; те може би я бяха взели за нарушител. Андреа не вярваше много на онова, което мислеше.

След малко двама яки мъже слязоха от рейндж роувъра и я накараха да излезе от колата с жест, който можеше да мине и за любезен, и за принудителен.

— Какво, по дяволите, правите? — попита тя. Малко перчене нямаше да й навреди, по-добре, отколкото, ако се държеше боязливо. — Знаете ли коя съм аз?

Единият от мъжете се вторачи в нея изучаващо. Андреа потрепери от белезите по кожата му.

— Доктор Банкрофт ви очаква — каза й другият мъж, посочвайки любезно, но безпрекословно към входната врата на сградата.

Оказа се, че той наистина я очаква.

След като стъклената врата се затвори зад нея, Пол Банкрофт се появи иззад един ъгъл сияещ и с разтворени обятия, сякаш за да я прегърне. Тя не тръгва към него. Видя усмивката на лицето му, която набраздяваше деликатната му кожа на фини бръчици, ведрия му топъл поглед и вече не знаеше на какво да вярва.

— Мили Боже, Андреа — възкликна филантропът. — Никога не преставаш да ме впечатляваш.