Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Брандън, нали така?

— Да, Брандън. Той е… ами, специален, както ти би казала. Малко необикновен. В добрия смисъл, иска ми се да вярвам. Може би е горе пред компютъра и си разменя имейли с неподходящи хора.

Пол Банкрофт също държеше малка чаша с шери в ръка. Беше свалил сакото си, а жилетката му го правеше да прилича още повече на професор.

— Добре дошла — каза той и вдигна чашата си за тост.

Двамата се настаниха в меките кожени фотьойли пред незапалената камина. Дъбовите облицовки, старите и износени персийски килими, обикновените дървени подове, потъмнели с времето: всичко изглеждаше без възраст, спокойно, излъчващо лукс, който се подиграваше на лукса.

— Андреа Банкрофт — каза той, подчертавайки съгласните. — Научих това-онова за теб. Учила си икономическа история, нали?

— Две години в Йейл. Две и половина. Така и не завърших дисертацията си.

Шерито беше бледомалиново на цвят. Тя отпи една глътка и вкусът се разля в устата и ноздрите й. Имаше лек аромат на карамел, великолепен вкус на ядки и пъпеш.

— Нищо чудно, като се има предвид независимото ти мислене. Там не ценят подобно качество. Твърде много независимост поражда дискомфорт, особено за разните гуру, които не вярват особено на онова, което говорят.

— Можех да кажа, предполагам, че съм искала да бъда по-близо до-истинския живот. Но унизителната истина е, че напуснах, защото исках да печеля повече пари.

Тя замълча, ужасена, че е изрекла това на глас. Добро начало, няма що, Андреа. Да не забравиш да му кажеш за продажбата на фабриката, до която шофира цели два часа миналия уикенд.

— Да, нашите средства определят и предпочитанията — отвърна нейният братовчед безгрижно. — Ти си не само реалист, ти си също честна. Две неща, които не се срещат често в пакет. — Той погледна встрани. — Вероятно ще е непочтено от моя страна да изразя голямото си неодобрение за моя покоен братовчед Рейнолдс, но както утилитаристът Уилям Годуин пише в края на осемнайсети век: „Каква магия се съдържа в местоимението «мое», че да отрича решенията на вечната истина?“ Обстоятелствата, при които твоята майка си е тръгнала, е нещо, което научих неотдавна за мое съжаление. Но… — Той поклати глава — това е тема за друг разговор.

— Благодаря — каза Андреа, която изведнъж се почувства неудобно и изгаряше от желание да сменят темата.

Не можеше да не си припомни дрешниците, пълни със скъпи дрехи, стремежите си, гордостта, с която изплащаше до цент вноските по кредитните си карти всеки месец. Сега й се струваше направо абсурдно. Щеше ли да напусне университета, ако не се нуждаете от пари? Нейните научни съветници я насърчаваха да не го прави; те бяха убедени, че много скоро ще се върне по обратния път, ще вземе същите решения и ще направи същите компромиси като тях. Междувременно студентските й заеми ставаха все по-обременителни; тя се задушаваше от сметките, които трудно плащаше, от дълга по кредитната карта, който обслужваше с минимални вноски, които ставаха по-големи всеки месец. Може би подсъзнателно бе жадувала за живот, при който няма да чете дясната колонка с цените на менютата, за живот, който й е принадлежал по право.

Връхлетя я за миг странно усещане за негодувание, когато се сети за онези „практични“ решения и светски компромиси, които бе направила — и за какво? Заплатата й като анализатор на ценни книжа бе значително по-голяма от онова, което можеше да очаква като младши преподавател във факултета, но сега виждаше, че става дума за банална сума. Със своето тъпо и вманиачено съсредоточаване върху обезценяванията бе обезценила себе си.

Когато вдигна очи, осъзна, че Пол Банкрофт говореше.

— Знам какво е да загубиш близък. Смъртта на жена ми бе съкрушителна и за мен, и за сина ми.

— Сигурно е било така — промърмори Андреа.

— Алис беше двайсет години по-млада от мен. Логично бе тя да ме надживее. Тя да бъде облечена в черно на моето погребение. Но стана така, че изтегли отчупената сламка в някаква жестока генетична лотария. Това те кара да си дадеш сметка колко крехък е човешкият живот. Невероятно издръжлив и невероятно крехък.

— Като на падаща звезда, нали?

— Така е. — Той отново отпи от бледомалиновото шери. — Трябва да ми простиш, че ти развалих настроението. Тази седмица се навършват пет години от смъртта й. Единствената ми утеха е, че онова, което остави след себе си, ми е най-скъпо от всичко.

Дочу се звук от тичащи тежки стъпки — някой прескачаше по две стъпала наведнъж, след което скочи на площадката.