Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Много ми дойде, за да мога да го осмисля — каза тя накрая.

— Затова ви каня на вечеря в моя дом — семейно.

Той посочи към къща на неколкостотин метра отвъд каменната стена, покрита почти изцяло с виещи се растения. Значи Банкрофт живееше в съседен парцел и къщата му бе на двайсет минути пеша от фондацията.

— Значи живеете до местоработата си — каза Андреа с безгрижна усмивка.

— Не се налага да пътувам — отговори той. — А и когато бързам, има пряка пътека. Това „да“ ли означава?

— Благодаря. С удоволствие.

— Имам идея. Синът ми ще се радва да се запознае с вас. Казва се Брандън. На тринайсет години е. Трудна възраст, както казват хората, но той се справя добре. Както и да е, ще уведомя Нюейла, че ще ни гостувате. Тя е, ами грижи се за нас. Ако предпочитате, може да я наречете гувернантка. Но звучи прекалено викториански.

— Ами вие принадлежите повече на епохата на Просвещението.

Той избухна в смях.

След като накара възрастния мъж да се разсмее, Андреа изведнъж се почувства обзета от вълна необяснимо щастие. Тя бе далеч от дома си, а като че ли никога не се бе чувствала толкова у дома.

Родена сте за това — Каза нейният братовчед. Помисли за майка си и усети за миг студенина. Ами ако той беше прав?

Тод Белкнап закопча с белезниците китките и глезените на пазача, разсъблече го гол, като разцепи дрехите му с нож, и закачи белезниците за тежкия метален стол. Чак след това запали лампата. Да се надвие такъв мъж изискваше скорост и изненада, а тези предимства бяха временни. Стоманените вериги ги направиха постоянни.

На ярката флуоресцентна светлина матовото лице на мъжа изглеждаше жълтеникаво. Белкнап застана пред него и забеляза как очите му се разшириха, а после се свиха, след като го позна. Мъжът, който се представи с името Юсеф, бе едновременно слисан и уплашен. Самият нарушител, когото смяташе да измъчва, бе превзел стаята за мъчения.

Белкнап от своя страна огледа машинариите, с които бяха отрупани стените. Някои от уредите бяха неразгадаеми; въображението му не бе достатъчно болно, за да се досети как се използват. Други разпозна от посещение в музея на Пустерла в Милано, където беше изложена ужасяваща колекция от средновековни инструменти за мъчения.

— Твоят господар трябва да е бил колекционер — каза Белкнап.

На стола тунизиецът изкриви ръбестата си физиономия в презрително изражение. Белкнап трябваше да бъде много внимателен за това, докъде той бе готов да стигне. Голотата на пленника, както добре му бе известно, щеше да помогне да се подсили чувството за уязвимост на плътта, на цялата плът.

— Виждам, че разполагате с „желязна девица“ — продължи оперативният агент. — Впечатляващо. — Той се доближи до приличащата на саркофаг кутия, в която бяха наредени метални нокти. Жертвата, която пъхнеха вътре, щеше бавно да бъде разкъсана, а силата на виковете щеше да се увеличи многократно след затварянето. — Инквизицията е жива. Истината е, че не само увлечението по антиките е направило покойния ти господар любител на средновековните мъчения. Само помисли. Инквизицията съществува векове наред. Мъченията също. Това означава десетилетие след десетилетие, след десетилетие трупане на опит. Опитът учи. Опитът учи как да свириш върху фибрите на човешката болка като на проклета цигулка. Уменията, които те са усвоили, са невероятни. Не можем дори да се надяваме да им съперничим. Част от изкуството се е загубила, сигурен съм, но не цялото.

Седналият мъж се изплю срещу него.

— Нищо няма да ти кажа — заяви той на английски с лек акцент.

— Но ти дори не знаеш какво ще те питам — отвърна Белкнап. — Просто ще те накарам да вземеш решение, това е всичко. Да направиш избор. Много ли искам?

Пазачът го погледна кръвнишки, но нищо не каза.

Белкнап отвори чекмеджетата на шкаф от махагон и извади отвътре инструмент, който разпозна като туркас , предназначен за изтръгване на ноктите от ръцете и краката на жертвата, както и метално острие за бавно пъхане под ноктите, чак до основата. През епохата на Инквизицията обичаен метод на мъчение било максимално бавното изтръгване на ноктите от ръцете и краката.

Той показа набора от лъскави инструменти на своя пленник и изрече само една дума.

— Избирай.

По челото на мъжа се стече струя пот.

— В такъв случай аз ще избирам вместо теб. Мисля да започнем с нещо по-невинно. — Говореше с увещателен тон, докато оглеждаше отново рафтовете по стените. — А, ето с какво ще започнем. Какво ще кажеш за крушата? — попита Белкнап, а очите му се спряха на гладък овален инструмент с дълъг винт, стърчащ от единия край като дръжка на плод. Той го размаха пред своя пленник, който продължаваше да мълчи.