Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

La pera , един от най-прочутите инструменти за мъчение през Средновековието, предназначен да бъде пъхнат в ректума или вагината. След вкарването му започвали да въртят стърчащия винт и металната круша влизала навътре, докато остриетата разкъсвали плътта на жертвата бавно и мъчително.

— Искаш ли да отхапеш парче круша? Мисля, че тази би искала да отхапе парче от теб — Белкнап натисна лост върху рамката на тежкия метален стол и подвижен панел се завъртя в центъра на седалката. — Ще видиш. Предлагам пълно обслужване. Каквото трябва и колкото трябва, аз съм насреща. А като те намерят на сутринта…

— Не! — извика пазачът, а покритата с обилна пот плът започна да издава миризмата на страха. Оказа се, че Белкнап правилно е пресметнал; неговият пленник явно бе разтърсен колкото от унижението — самото насилствено проникване — толкова и от кървавата агония, която щеше да последва.

— Не се притеснявай, че можеш да се изложиш — продължи Белкнап безмилостно. — Най-хубавото на тази стая е, че можеш да крещиш колкото силно и колкото дълго искаш. Никой няма да те чуе. И както казах, като те намерят на сутринта…

— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш — каза с треперещ глас пазачът. — Ще говоря.

— Момичето прислужничка — излая Белкнап. — Коя е тя? Къде е?

Пазачът премигна.

— Но тя изчезна. Ние мислехме — ние мислехме, че ти си я убил.

Белкнап повдигна едната си вежда.

— Кога е била наета? Коя е тя?

— Някъде преди осем месеца. Беше проверена щателно. Аз се погрижих за това. Осемнайсетгодишна. Лучия Дзингарети. Живее със семейството си в Трастевере. Старо семейство. Скромно. Но уважавано. Много набожни.

— От типа, които смятат, че е немислимо да не се подчиняват на висшестоящата власт — каза Белкнап. — Къде?

— Апартамент на партера на улица „Кларис Марескоти“. Халил Ансари много внимаваше кого допуска при себе си. Налагаше се.

— И тя изчезна същата вечер, в която бе убит Ансари?

Юсеф кимна.

— Повече не я видяхме.

— А ти колко дълго беше при Ансари?

— Девет години.

— Трябва да знаеш много за него.

— Много и малко. Знаех само онова, което се налагаше да знам, за да му служа. Но нищо повече.

— Има един американец. Отвлечен в Бейрут. Същата вечер, когато бе убит Ансари — Белкнап изучаваше внимателно изражението на тунизиеца, докато говореше. — Ансари ли го организира?

— Не знам — отговорът беше безизразен и без нито едно трепване на гласа. Не беше нагласен. — Никой нищо не ни е казвал.

Белкнап отново разгледа тунизиеца отблизо и реши, че той казва истината. Нямаше пряк път тука, не че бе очаквал да има. В следващите двайсет минути той продължи да рови, съставяйки си постепенно смътна картина за къщата на Ансари на улица „Анджело Масина“. Беше груба мозайка, съединена с огромни плочки. Юсеф Али бе получил инструкции, че бизнесът на неговия господар е поет от ново ръководство. Че основните елементи на мениджърския екип ще останат по местата си. Пропускът в мерките за сигурност бе установен и оправен. Екипът, който отговаряше за сигурността, трябваше да бъде нащрек до нови инструкции. Що се отнасяше до случилото се в Бейрут и Бекаа, Али не знаеше нищо. Ансари имал там сделки, всеки го знаел; но това никога не е влизало в работата на Юсеф Али. Никой не задава ненужни въпроси, не и ако иска да остане на работа при Халил Ансари.

Оставаше прислужницата. Единствената следа на Белкнап. Не се наложи да притиска повече тунизиеца, за да му даде точния адрес, на който живееше нейното семейство.

В стаята започна да става задушно и тягостно. Белкнап погледна за последен път часовника си. Беше получил ако не онова, от което се нуждаеше, то поне онова, което можеше да получи. Забеляза, че все още държи в лявата си ръка крушата, беше я стискал през целия разпит. Остави я на рафта и тръгна към вратата на шумоизолираната камера за мъчения.

— Ще те намерят утре сутринта — каза той на Юсеф Али.

— Чакай — викна пазачът със задъхан глас. — Направих каквото пожела. Не бива да ме оставяш тук.

— Ще те открият скоро.

— Няма ли да ме пуснеш?

— Не мога да поема този риск. Не и докато се измъквам оттук. Знаеш много добре това.

Очите на Юсеф Али се разшириха.

— Но ти трябва да ме пуснеш.

— Само че няма.

След няколко дълги секунди погледът на Юсеф стана някак примирен и дори отчаян.

— Тогава ми направи една услуга — прикованият пазач посочи с глава към пистолета си, който все още лежеше на пода. — Застреляй ме.