Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Казах, че предлагам пълно обслужване, но не този вид обслужване.

— Трябва да разбереш. Бях предан слуга на Халил Ансари, добър войник, истински — тунизиецът сведе надолу очи. — Ако ме открият тук — продължи той със сподавен глас, — ще изпадна в немилост и ще ме превърнат в пример за назидание.

— Ще те измъчват до смърт, искаш да кажеш. Както ти си измъчвал други до смърт.

Къде си сега, Джаред? Какво ли правят с теб? Белкнап трябваше да действа бързо.

Юсеф Али не възрази. Той явно знаеше точно колко унизителна и мъчителна бе такава смърт, тъй като бе помагал на други да я преживеят. Бавна и жестока смърт, която изтръгва всяка частица на достойнство и гордост от някой, който цени достойнството и гордостта най-много от всичко.

— Не го заслужавам — обясни той, а гласът му бе рязък и предизвикателен. — Заслужавам нещо по-добро.

Белкнап завъртя приличащото на кормило колело и вратата се отвори плавно, отвън нахлу студенина.

— Моля те — каза Юсеф с дрезгав глас. — Застреляй ме. Ще ми направиш добро.

— Да — съгласи се равнодушно Белкнап. — Точно това не искам да направя.

Докато Андреа си проправяше път по гористата пътека към къщата на Пол Банкрофт, в главата й нахлуваха объркани, полуформулирани мисли. Въздухът ухаеше на лавандула, дива мащерка и зелена трева, които очертаваха нежно леко издигнатите насипи, разделящи дискретно един имот от друг. Къщата на Банкрофт хармонираше по стил на сградата на фондацията. Подобно на централата на фондацията, фасадите й от старовремски тухли и червен пясъчник се сливаха с пейзажа по начин, който правеше сградата да изглежда още по-внушителна, когато най-после очертанията й започнаха да стават ясни и човек осъзнаеше каква голяма част от нея всъщност е била напълно видима.

На входа Андреа бе посрещната от жена на около петдесет години в униформа; косата й бе смесица от червено и сиво, широките й бузи бяха покрити с лунички.

— Вие трябва да сте госпожица Банкрофт? — попита тя с едва доловим акцент на ирландка, която е прекарала по-голямата част от живота си в Америка. Нюейла, май така се казваше. — Господинът ще слезе долу веднага. — Тя погледна Андреа изучаващо, след което почти веднага погледът й стана одобрителен. — Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Нещо за хапване?

— Не, благодаря — отвърна колебливо Андреа.

— Какво ще кажете за едно леко шери? Господинът го харесва доста сухо, ако това ви устройва. Няма нищо общо с лепкавата течност, с която съм израснала.

— Звучи чудесно — каза Андреа.

Слугите на един милиардер се предполагаше да бъдат строги и официални. Но ирландката се държеше непринудено и това явно бе резултат от начина на държане на нейния работодател. Пол Банкрофт очевидно не си падаше по официалностите. Не беше от онези, които държаха домашната прислуга да трепери от страх да не сгреши.

— Ей сега ще донеса едно шери — каза ирландката. — Аз съм Нюейла, междупрочем.

Андреа се здрависа с нея и й се усмихна, започвайки да се чувства добре дошла.

Докато се занимаваше със своята чаша шери, Андреа започна да разглежда картините и снимките, които висяха върху стените на облицованото в тъмно дърво фоайе и в салона до него. Разпозна някои от образите и някои от художниците; други, не по-малко пленителни, бяха неизвестни за нея. Откри, че се е прехласнала по черно-бялата рисунка на грамадна риба на някакъв бряг, толкова голяма риба, че рибарите, които я бяха наобиколили със стълби и ножове, изглеждаха като джуджета. От устата й се изсипваха десетина по-малки риби. От мястото, където един от рибарите бе разрязал корема на рибата левиатан, се бяха изсипали още по-малки риби.

— Поразителна е, нали? — дочу гласа на Пол Банкрофт.

Андреа разглеждаше картината толкова съсредоточено, че не разбра кога е дошъл.

— От кога е? — попита Андреа, обръщайки се.

— Това е рисунка с туш на Питер Брьогел, стари, от 1556. Нарекъл я е „Голяма риба яде малки риби“. Висеше в „Албертината“ във Виена. Но като теб и аз бях привлечен от нея.

— И я погълнахте цялата.

Пол Банкрофт се разсмя отново чистосърдечно, с цялото си тяло.

— Надявам се, нямаш нищо против да вечеряме рано — каза той. — Момчето е на такава възраст още, че има час за лягане.

Андреа усети, че нейният домакин нямаше търпение да я запознае със своя син. Тя си спомни за една приятелка, чието дете страдаше от синдрома на Даун — кротко, слънчево, усмихнато дете, обичано от своята майка, която се гордееше с него, но на някаква тъмна, непризната плоскост изпитваше също лек срам… срам, който пораждаше на свой ред срам.