Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Ами ако сама трябваше да реши?

Развържи хрътката — мислеше си Тод Белкнап саркастично. — Развържи дяволската хрътка.

Върху всички капаци на уличните шахти бе изписан инициалът „SPRQ“. Senatus Populusque Romanus : Сенатът и народът на Рим. Някога голям политически жест, сега като повечето политически жестове не беше нищо повече от лого. С малък лост оперативният агент повдигна капака и заслиза по стълбата, докато се озова върху разнебитен дървен под във входящо пространство с височина шест метра и ширина метър и половина. Включи фенерчето си на средно положение и обходи с лъча наоколо, за да огледа какво има. Стените на бетонната шахта бяха опасани с кабели, най-дебелите с големина на цигара, които падаха като драперии — черни, оранжеви, червени, жълти, сини. Телефонни кабели отпреди петдесет години висяха до коаксиални кабели от седемдесетте и осемдесетте години и до модерни фиброоптични кабели, прокарани съвсем отскоро от общински фирми като „Енел“ и АСЕА. Цветовете на кабелите щяха да означават нещо за служителите на „Енел“, които караха вановете на „Енел“ и носеха униформи на „Енел“. Така предполагаше Белкнап. Той бе единственото изключение.

На тавана се събираха капки вода, натежаваха и се стичаха на неравни интервали. Белкнап погледна малък светещ компас. Вилата се намираше на малко повече от километър и той лесно измина по-голямата част от разстоянието, тъй като главният тунел вървеше паралелно на улицата.

Не може да пречи на един добър човек — мислеше си той. — Или лош човек.

Заплахите и протестите на Уил Гарисън оставиха у Белкнап лош вкус в устата. Дали понякога беше стигал твърде далеч в миналото? Без съмнение. Белкнап не беше от хората, които чакат да светне зелено, за да минат на кръстовище. Не го биваше с писмената работа. Пътят на света е дълъг и криволичещ, но клони към справедливостта — бе казал някакъв пророк и Белкнап се надяваше да е вярно. Ако нещо се проточеше прекалено, Белкнап с радост се заемаше да съкрати пътя към справедливостта.

Не беше склонен да се самоанализира, но не си правеше илюзии за себе си. Понякога беше сприхав, буен, дори жесток — в това нямаше никакво съмнение. Имаше моменти — много редки, — когато гневът вземаше връх над волята му; в такива моменти знаеше много добре какво е да си обладан от зли духове. Ценеше най-много от всичко предаността: тя бе мотивираща сила в живота му; не можеше да се сети за нищо по-презряно от предателството. Беше убеден в това до мозъка на костите си, то бе част от неговата същност и съществуване.

Забеляза дупка с широчина метър и половина на прохода на мястото, където тунелът следваше завоя на улицата. Добре, че я видя навреме и я прескочи. Инструментите му — лостът и пистолетът за абордажни куки — се мандахерцаха неудобно на бедрото му. Пистолетът за абордажни куки бе компактен модел с корпус от олекотен полимер, но все пак беше обемен, а и тризъбата абордажна кука непрекъснато излизаше от калъфа.

Въпреки възраженията на Гарисън, инстинктът на Белкнап му подсказваше, че съществува връзка между убийството на Ансари и изчезването на Джаред Райнхарт. Но не можеше да се разчита единствено на инстинктите. Приятели на Белкнап в „Консулски операции“ — истински приятели — никога не биха му обърнали гръб само заради глупостите, които Гарисън избълва, и когато попритисна един от тях, научи за няколко много показателни вътрешни доклади. Техните източници бяха така наречените „неупоменати канали“ — свръхсекретни агенти, и както приятелят му аналитик предупреди, картината все още бе мътна, като полупроявен негатив на снимка. Но първоначалните сведения показваха, че похитителите на Райнхарт бяха наети или привлечени от друга, по-мощна организация. Господарите кукловоди имаха свои господари кукловоди. Убийството на Халил Ансари се вместваше в подобен сценарий — тайно превземане на една мрежа от друга, по-мощна мрежа.

Вече трябваше да е съвсем близо до вилата. Но проходът, по който вървеше, нямаше да го изведе до самата вила; кабелът влизаше в къщата през тръби от PVC с диаметър само няколко сантиметра. Водопроводните и канализационните тръби също не бяха достатъчно широки — по-малко от трийсет сантиметра. След като сравни архитектурните чертежи с геоложко проучване обаче, Белкнап установи, че има-друг път, по който можеше да стигне. Дългата над четиристотин километра римска система от акведукти, от която едва петдесетина километра бяха под земята, са изисквали за поддръжката си легиони от работници под ръководството на Куратум Аквариум, пазителя на водите. А пазителят на водите настоявал винаги акведуктите да бъдат изграждани с оглед на тяхната лесна поддръжка и ремонт: античният еквивалент на шахтите — отвътре с обшивки — били инсталирани на равни разстояния, за да се разчистват бързо затлачванията. В шуплестата почва под улиците на Рим модерни тунели за кабели и други цели редовно се пресичат с улеите и отворите за достъп на древните акведукти, включително акведуктите на Траян. Белкнап отново погледна компаса, както и уреда, който приличаше на педометър и измерваше хоризонталното преместване. С помощта на двата инструмента можеше да определи точното си положение. Спря пред закачена на панти желязна врата, след което продължи в съседен тунел, откъдето минаваха газопровод и водопровод. Въздухът беше застоял и вонеше като в помийна яма, пълна с мухъл и плесен и гъбясала с вековете. Тунелът с тръбопроводите вървеше почти паралелно на улицата отгоре, а приличащото на пещера пространство, в което навлезе, започна да се снижава, като всяка стъпка го отвеждаше по-дълбоко и по-дълбоко под земята. Въздухът също ставаше по-застоял и по-сернист, докато слизаше.