Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Насочващият интелект оставаше скрит за тях, мъглив като сутрешна мараня, далечен като слънцето, което я разнася. Рефрен от стар спиричуъл нахлу в главата му. Той държи целия свят в ръцете си. Звукът от натискането на клавишите се губеше сред множеството шумове, но това бяха звуците на познанието и действието, на ресурсите за превръщането на първото във второто. Бяха звуците на властта. В долния ляв ъгъл на клавиатурата бяха копчетата, обозначени с COMMAND и CONTROL. Не можеше да се нарече ирония, а по-скоро уместност, при това неостанала скрита от човека, който седеше пред компютъра. Лекото потракване наистина бе звукът на командата и контрола.

Въведена бе последна кодирана инструкция. Тя завършваше с едно изречение: Времето е от основно значение.

Времето, нещо, което не подлежи на команда и контрол, трябваше да се цени и уважава.

Ловки пръсти, леко потракване на клавишите и подписът бе въведен.

ГЕНЕЗИС.

За стотици хора по цялата планета беше магическо име. За мнозина означаваше възможност и усилваше чувството им за алчност. За други означаваше нещо напълно различно и караше кръвта им да се смрази, спохождаше кошмарите им. Генезис. Началото. Но на какво?

Белкнап спа през целия полет до Рим — той винаги се гордееше със способността си да заспива, когато му се удадеше възможност, но сънят му бе неспокоен, спохождан от спомени, дори мъчителен. След като се събуди, спомените отново нахлуха в главата му, както мухи налитат на мед. Толкова много бе изгубил в живота си; но не позволяваше на Райнхарт да говори за повтарящия се омразен модел: че причинява нещастие на хората, на които най-много държи. Понякога приличаше на проклятие, от типа, който човек открива в древногръцката трагедия.

Веднъж животът му щеше да се промени. Веднъж Белкнап — лишен в ранното си детство от собствено семейство — бе на път да стане семеен човек. Спомените се явяваха пред очите му, изчезваха в тъмнината, изплъзваха се и после с пристъп на болка го връхлитаха отново, за да го наранят.

Сватбата беше скромна. Неколцина приятели и колеги на Ивет от Бюрото за разузнаване и проучване към Държавния департамент, където тя работеше като преводачка; няколко колеги на Белкнап, чийто родители бяха починали отдавна и който нямаше никакви роднини. Джаред, разбира се, беше кум и самото му приятелско присъствие бе нещо като благословия. Първата нощ от медения им месец в курорт недалеч от Пунта Горда, Белиз, бе предшествана от почти прекрасен ден. Наблюдаваха папагали и пъстри тукани, накацали по палмите, делфини и морски крави, които се гонеха в лазурните води, порази ги воят на маймуната ревач — заприлича им на бученето на океана, преди да разберат откъде идва. Преди обяда отидоха с лодка до малкия риф, който приличаше на бяла ивица откъм брега. Гмурнаха се и пред очите им се разкри ново вълшебно царство със сияйните цветове на коралите, а също на безбройните пъстри риби от най-различни видове. Ивет знаеше имената им, и то на няколко езика — едно от предимствата да имаш баща дипломат, работил във всички основни европейски столици. Тя се забавляваше да му показва яркочервените сюнгери, приказните риби катерици и папагалови риби — невероятни имена за невероятни същества. Когато се доближи до риба, която приличаше на японско ветрило с нежни бели и оранжеви райета, Ивет го докосна по ръката и те изплуваха на повърхността.

— Това е риба лъв, моя любов — каза му тя, а кафявите й очи искряха като водата. — По-добре й се възхищавай от разстояние. — Обясни му, че перките й отделят силна отрова. — Прилича на подводно цвете, нали? Но както казва Бодлер: „Там, където има красота, човек намира смъртта.“

Белиз не беше рай; и двамата знаеха, че недалеч от тях съществуваха бедност и насилие. Но пък наистина бе красиво и тази красота съдържаше някакъв вид истина. Беше истина поне за тях: тяхната способност да усещат и да се захласват по възвишените неща. На този коралов риф той разбра нещо, което не искаше да забравя. Разбра, че точно както тези сияйни, трепкащи и ослепителни риби изглеждат сиви и еднообразни, след като бъдат извадени на повърхността, неговата вътрешна истина не може да надживее действителността, с която се сблъскваше по време на работата си. Защо не си го напомниш сега — подкани се той.

Същата вечер на осветения от луната плаж: спомените му бяха несвързани, купчина от мъчителни откъслеци. Не можеше да ги събере, без да се разкъсва от мъка. Фрагменти. Ивет и той лудуват на плажа. Дали друг път се бе чувствал толкова безгрижен? Никога преди това и без съмнение никога вече. Спомни си как Ивет тичаше към него на частния плаж. Беше гола, а косата й — златна дори на сребристата лунна светлина — падаше върху раменете й, щастливото й лице сякаш излъчваше сияйна светлина. Не беше забелязал дотогава нещо, което приличаше на малка рибарска шхуна, закотвена до брега. Двата кратки проблясъка откъм шхуната. Дали наистина бе видял проблясванията на дулото, или си ги представи по-късно, докато се опитваше да разбере смисъла на онова, което се случи: куршума, пронизал нейната шия, нейната мека и красива шия; куршума, пронизал тялото й. И двата куршума бяха голям калибър и причиняваха незабавна смърт. Само че той не видя самите куршуми, а последиците от тях. Спомняше си как тя падна към него, сякаш искаше да го прегърне, и че минаха няколко секунди, преди изуменият му мозък да осъзнае какво се е случило. После чу рев — като далечния крясък на маймуната ревач, като поренето на вълните от сърф, само че още по-силен — но така и не разбра веднага, че бе собственият му рев.