Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Мили Боже — каза Андреа няколко минути по-късно.

Онова, което отдалеч изглеждаше като хълм, като земно възвишение, се оказа огромна раздвижена постройка от шисти и камък, едновременно старинна и необичайна. Нямаше нищо общо с традиционната внушителна английска провинциална къща — без готическата зидария, без прозорци с оловни рамки, без крила или вътрешни дворове. Вместо това се състоеше от прости форми — конуси, колони и правоъгълници — и беше направена от дърво и местен пясъчник. Палитрата от естествени цветове — богати нюанси на ръждивочервено, сепия, тъмнокафяво — бе причината да хармонира така добре с околната среда. А това я правеше още по-изумителна, забеляза Андреа, след като се доближи достатъчно, за да я разгледа — размерът, елегантността на всеки детайл: широките веранди, назъбените шисти по стените, леко асиметричните форми. Беше огромна, но дотолкова лишена от показност, че размерите й изглеждаха внушителни по мащабите на природата, а не изкуствени.

Андреа сякаш остана без дъх.

— Красота — съгласи се шофьорът. — Не че д-р Банкрофт има голяма полза от нея. Ако зависеше само от него, щеше да я продаде и да се премести в обикновено жилище. Но казват, че учредителният съвет няма да го допусне.

— Хубаво нещо.

— Предполагам, че сега отчасти е ваше.

Колата спря на обособен паркинг с чакълеста настилка в единия край на огромната сграда. Андреа усети, че коленете й се подкосяват, докато се изкачваше към ниска веранда, и после влезе във фоайе, обляно в светлина. Долавяше се лек мирис на старо дърво и политура за мебели.

Веднага я посрещна жена, която се държеше официално.

— От протокола — обясни на Андреа жената с гъста медночервена коса и чип нос. — Радваме се , че се присъединихте към нас.

— Това място е очарователно — каза Андреа, сочейки около себе си.

Напръсканата с лак коса на жената почти не се помръдна, когато тя кимна енергично.

— Построена е през 1915 г. по проект на Х. Х. Ричардсън, проект, който той така и не успява да изпълни приживе. Трийсет години след смъртта му светът е във война и страната ни се готви да се включи в битката. Тежки времена, но не и за семейство Банкрофт.

Вярно е — помисли си Андреа и си припомни история, според която представител на семейство Банкрофт натрупал състояние от оръжие и боеприпаси през Първата световна война. Нейните интереси в историята никога не бяха обхващали семейството на баща й, но беше прочела нещичко оттук-оттам.

Залата на управителния съвет се намираше на втория етаж, многокрилните й прозорци гледаха към терасовидна градина, потопена в ярки цветове. Андреа беше придружена до стол от едната страна на дълга маса, която приличаше на масите за хранене от епохата на крал Джордж, където вече се бяха настанили десетина души — членове на управителния съвет и служители от персонала на фондацията. Елегантен сервиз за чай и кафе бе подреден в единия край на залата. Мъжете и жените около масата разговаряха тихо и докато Андреа разлистваше папката пред себе си, дочу безброй имена на клубове, за чието съществуване не знаеше, имена, които можеха да бъдат марки на яхти или на пури, на директори на пансиони, за които не бе чувала. През вратата на отсрещната стена на залата се появиха двама мъже в костюми, придружавани от по-млада асистентка. Разговорите в залата започнаха да заглъхват.

— Това са програмните служители на фондацията — обясни мъжът, който седеше вдясно от Андреа. — Това означава, че е време за представяне и обсъждане.

Андреа се обърна към своя съсед: леко тантурест, с побеляла на места червеникава коса, прекалено щедро намазана с гел, който бе запазил видими следи от гребена. Загорялото му лице въобще не съответстваше на белите му ръце без косми, а корените на косата му покрай челото бяха придобили леко оранжев оттенък.

— Аз съм Андреа — каза тя.

— Саймън Банкрофт — отговори той. Гласът му прозвуча някак студено и сухо. Очите му бяха оловносиви и безизразни. Челото му бе странно неподвижно, реши тя; клепачите му рядко помръдваха, докато говореше.

— Ти си момичето на Рейнолдс, нали?

— Беше мой баща — отговори тя, наблягайки на формулировка, чието значение без съмнение му убягна.

Тя не бе момичето на Рейнолдс; беше момичето на Лора, ако въобще беше нечие момиче.

Издънка на низвергнатата.

Почувства прилив на враждебност към мъжа до нея като генетичен зов от някаква древна кръвна вражда, който по странен начин премина. Осъзна, че всъщност я притесняваше не чувството, че не си е на мястото, а чувството за принадлежност към това място. Външен човек, вътрешен човек: кое от двете бе тя?