Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Е? — деликатно подканяне.

— Наистина е щедро. Хонорар за работата и… — Тя заекна, укорявайки се безмълвно за това, че започва да преиграва. — Е, добре, мамка му. Дават ми…

Думите не можеха да излязат. Не можеше да им каже. Вече нищо нямаше да е същото между тях. Не бе помислила по-обстойно за това. Но пък ако не им кажеше — особено след като те разберяха по-късно — щеше да е още по-лошо.

— Вижте, наистина става дума за луди пари.

— Луди пари — повтори Сюзън язвително.

— Да не би да е от онези ситуации — аз ще ви кажа, но после трябва да ви убия? — намеси се Мелиса, която веднъж имаше роля в сапунен сериал със сюжет, съдържащ такъв елемент.

— Знаете, че съм зле с аритметиката. „Луди“ по-голямо ли е, или по-малко от „побъркани“? — попита Джереми раздразнително.

— Е, ти си потаен човек — каза Сюзън с глас, от който можеше да се пресече мляко. — Трябва да се съобразяваме с това.

— Дванайсет — каза тихо Андреа — милиона.

Останалите зяпнаха от изненада и запазиха пълна тишина, докато Джереми едва не се задави със спагетите, които дъвчеше. Той изпи на един дъх виното си.

— Шегуваш се — каза най-после той.

— Шега е, нали? — попита и Мелиса. — Нещо като импровизация, нали? — Мелиса се обърна към Сюзън. — Когато вземах уроци по актьорско майсторство в студиото, Андреа ми помагаше в упражненията по импровизация и винаги съм смятала, че в това я бива повече от мен.

Андреа поклати глава.

— Самата аз не мога да повярвам още — призна тя.

— И така гъсеницата се оказа пеперуда — каза Сюзън, а на бузите й се появиха червени петна.

— Дванайсет милиона долара — каза кротко Мелиса, почти изпявайки думите по начина, по който правеше, когато заучаваше текстове. — Поздравления! Толкова се радвам за теб! Не-е-вероятно — последната дума се разчлени на три.

— Да вдигнем тост! — викна Джереми и отново напълни чашата си.

Настроението бе празнично и весело, но докато стигнаха до кафето и ликьора, радостта им за нея сякаш започна да граничи със завист — а дали не си въобразяваше? Приятелите й харчеха нейните пари във въображението си, излизайки със сценарии от начина на живот на богатите и известните , които бяха едновременно неземни и банални. Джереми разказа с леко предизвикателен тон за богаташ, когото познавал — работел в двора му като малък, и който се държал като най-обикновен съсед и никога не се надувал; в историята се съдържаше известен укор, сякаш Андреа имаше намерение да се мери с магната, притежаващ завод за бутилиране на пепси в Дойлстаун, Пенсилвания.

Накрая, след десетото споменаване на Доналд Тръмп и осемметрови яхти, Андреа каза:

— Не можем ли да говорим за нещо друго?

Сюзън я погледна, а очите й казваха: кого се опитваш да заблудиш?

— За какво друго да говорим? — попита тя.

— Съвсем сериозна съм — каза Андреа. — Как я карате?

— Само не ме покровителствай, скъпа — отвърна Сюзън, правейки се на засегната.

Андреа осъзнаваше, че не е точно така. Нейната приятелка се правеше, че се прави на обидена.

Трябваше да се досетя, че ще стане така.

— Някой иска ли билков чай? — попита ведро Андреа. Но усещаше, че я наляга главоболие.

Сюзън я погледна, без да мига.

— Нали си спомняш как непрекъснато повтаряше, че нямаш нищо общо с онези Банкрофт — попита тя нелюбезно. — Е, познай какво. Вече си една от тях.

В затъмнената стая, осветявана единствено от синкавия плосък екран на монитора, бързи пръсти галеха нежно копчетата на клавиатурата; екранът LCD се пълнеше и после ставаше празен. Думи, числа. Искания за информация. Искания за действие. Осигуряване на плащания. Спиране на плащания. Изплащане на премии и спиране на премии, непрестанно прилагане на санкции и стимули. Появяваше се информация и изчезваше. Беше компютър, свързан с безчет други компютри по света, който получаваше и съхраняваше числа, състоящи се само от две цифри — каскади от единици и нули, от логични входове към отворени или затворени позиции, всяка несъществена като атомите, от които са изградени големите структури. Инструкциите се даваха и променяха дигитално. Данни се събираха, обработваха и анализираха. Огромни суми пътуваха из света, прехвърляни дигитално от една финансова институция в друга, завършвайки пътешествието в няколко банкови сметки, сместени между други банкови сметки. Пристигаха още инструкции; още агенти се регистрираха чрез многократни входове.

Вътре в стаята едно лице беше осветено само от лунния отблясък на екрана. На получателите на информация бе отказана дори тази гледка.