Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Където има красота, човек открива смъртта.

Онова, което си спомняше от погребението във Вашингтон най-отчетливо, бе дъждът. Свещеник произнасяше погребално слово, ала звукът се отблъскваше от главата на Белкнап: облечен в черно непознат, с професионално траурно изражение, непознат, чиито устни се движеха, без съмнение произнасяха молитви и шепнеха ритуални слова на утеха — какво общо имаше този човек с Ивет? Беше обсебен от нереалността на всички пред него. Отново и отново потъваше в дълбините на своя ум, опитвайки се да открие жестоката истина, която преживя на кораловия риф същия ден. Имаше спомен за спомена; но споменът, който бе от значение, бе изчезнал или се бе спотаил в твърда черупка, оставайки завинаги недостъпен.

Нямаше никакъв Белиз, никакъв плаж, никаква Ивет, никаква вечна истина; само гробището, яркозелено парче земя от трийсет акра срещу река Анакостия. Ако не беше присъствието на Джаред Райнхарт, той се съмняваше, че щеше да загрее какво става.

Райнхарт беше железен. Една от стабилните опори в живота му. Той тъгуваше за Ивет заедно с Белкнап, но тъгуваше повече за своя приятел. Белкнап не понасяше да го съжаляват и Райнхарт го знаеше, поради което сдържаше състраданието си с хапливи забележки.

— Ако не бях наясно, Кастор — каза Райнхарт в един момент, обвивайки с ръце раменете на своя приятел и обгръщайки го с топлота, която противоречеше на думите му, — бих казал, че си пълен балък. — При цялата непоносима болка, която Белкнап чувстваше, той успя да се усмихне и дори да се разсмее за малко.

После Райнхарт срещна погледа му.

— Знаеш, че винаги ще съм тук до теб — каза спокойно приятелят му.

Говореше просто, прямо; клетва за вярност на един боец към друг боец.

— Знам — отвърна Белкнап, а думите му заседнаха в гърлото. — Знам.

И наистина знаеше.

Ненарушима връзка на преданост и чест: беше също така дълбока истина. В Рим беше истината, която щеше да го крепи. Онези, които бяха навредили на Полукс, нямаше да се отърват от Кастор. Те се бяха отрекли от правото си на безопасност. От правото си да живеят .

Автомобилът, който спря пред къщата на Андреа, изглеждаше абсурдно нелепо: „Мерцедес Бенц SEL“ — дълъг, лъскав, черен. Никак не подхождаше на скромната й улица с малки къщи и дворове. Но заседанието на управителния съвет бе насрочено за този следобед, а Хорас Линвил й обясни, че за да се стигне до централата на фондацията, се свива по няколко необозначени завоя в област Уестчестър и има опасност, ако тръгне сама, да обърка пътя.

До края на двучасовото пътуване шофьорът свиваше от едни тесен път в друг, явно стари коларски пътища, които съвсем отскоро бяха асфалтирани. По платната почти нямаше знаци. Опита се да запомни завоите, но не беше сигурна, че можеше да повтори пътуването сама.

Кътоуна, на около шейсет километра северно от Манхатън, представляваше странна смесица от простота и богатство. Същинското село, част от общината Бедфорд, беше като сценичен декор във викториански стил; но истинското действие се разиграваше в неговите гористи околности. Именно там семейство Рокфелер разполагаха с огромно имение, както и международният финансист Джордж Сорос и още десетина милиардери, които не се афишираха публично. По някаква причина хора, които живееха сред невиждано богатство, често виждаха себе си да живеят в Кътоуна. Селото носеше името на индианския вожд, от когото е било купено през деветнайсети век, и въпреки своята аграрна атмосфера притежаваше и търговски дух — покупко-продажбата на недвижими имоти, знания и души — който не бе помръднал ни най-малко с годините.

Неравният път постави на изпитание дори съоръжения с възглавници за амортисиране мерцедес SEL.

— Съжалявам, малко е неравно — каза напълно спокойно шофьорът.

Районът, през който пътуваха, беше слабо залесена, изоставена земеделска земя, която гората постепенно си връщаше през последните няколко десетилетия. Накрая, пред погледите им се появи красива тухлена къща — керемиденочервена, в джорджиански стил, с корнизи от варовик от Портланд. С трите си етажа и аспиден мансарден покрив беше внушителна, без да е претенциозна.

— Великолепна е — каза тихо Андреа.

— Това? — Шофьорът се закашля, сякаш за да прикрие смеха си. — Това е къщата на портиера. Фондацията е на около километър надолу по пътя.

При приближаването на колата част от черната желязна ограда с остри върхове се отвори с плъзгане и те навлязоха в алея с липи от двете страни.