Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Тунелът — макар че точно на това място приличаше повече на пещера след толкова векове, през които покривът му се рушеше и отломките падаха на пода, повече на геоложко образувание, отколкото на прокопан от човека проход — ту се стесняваше, ту се разклоняваше и преди да стигне там, закъдето се бе запътил, се налагаше да обикаля и да се връща по няколко пъти в този подземен лабиринт. В някои от страничните тунели вероятно не бе стъпвал човешки крак от векове.

Мина му през ума неприятната мисъл, че ако си изпуснеше фенерчето или компаса, лесно щеше да се загуби завинаги, а скелета му щеше да открие поредният безразсъдно смел изследовател кой знае след колко много години в бъдещето.

Под каската на главата му косата му бе мокра от пот; наложи се да спре и да си върже носна кърпа около челото, за да не се стича потта в очите му. Най-накрая, по негови изчисления той се озова точно под вилата, но на дълбочина около петнайсет метра, колкото е дълбочината на кладенец в прерията.

Предпазната решетка на мазето, отбелязана на архитектурните чертежи, му подсказа идеята. Явно не беше необичаен елемент за вилите, построени върху античните и вече празни водни тунели. И наистина, това бе най-лесният начин за предотвратяване на наводнения в мазетата при силни дъждове. За отвеждане на водата се изкопаваше шахта на дълбочината на излезлите отдавна от употреба римски тунели.

Включи фенерчето на най-голяма яркост и освети целия път пред себе си. След няколко минути оглед забеляза купчина пръст, покрита с лишеи върху каменистия под на тунела, а над нея, доста над нея — приближи малък дигитален бинокъл до очите си — имаше решетка. Свали калъфа от пневматичния пистолет за абордажни куки, насочи го нагоре и натисна спусъка. С мек пукот наустникът освободи свитата кука и прикрепените към нея двойка полипропиленови въжета. Издрънчаване му подсказа, че куката се е захванала. Дръпна силно въжето, стори му се стабилно. С ново дърпане събраното в чиле полипропиленово въже се разви и се получи нещо като въжена стълба. Изглеждаше нестабилна и несериозна, но външният вид лъжеше. Преплетената микрофибърна структура можеше да издържи тегло няколко пъти по-голямо от неговото.

Започна да се изкачва. Напречните въжета бяха закрепени на разстояние около шейсет сантиметра едно от друго между двете странични въжета и след като изкачи една трета от разстоянието, знаеше, че едно плъзване на стъпалото му щеше да е фатално. Всичко щеше да е напразно, разбира се, ако някой вече се намираше в мазето и бе забелязал абордажната кука. Но сякаш шансовете бяха на негова страна. Охраната по-скоро щеше да инспектира мястото проформа — искрено се надяваше на това — само веднъж или два пъти през нощта.

След като най-накрая се изкачи, видя, че решетката е свръхтежка — вероятно около половин тон стомана, закрепена яко от собственото си тегло, а въжената стълба нямаше да му осигури достатъчно тяга да я повдигне. Сърцето му се сви. Да стигнеш толкова далеч… да си на сантиметри разстояние…

Отчаяно той огледа обшивката на шахтата, където тя се срещаше с предпазния дренаж на мазето. Точно там беше монтиран метален цилиндър като кюнец. Приличаше на тенекия. С малкия лост той изви материала на две места, така че се получи импровизиран корниз. Стъпи от двете противоположни стени на шахтата и натисна решетката нагоре. Беше неестествен ъгъл на напрягане; лактите му бяха по-високо от раменете, когато започна да натиска. Масивната решетка не се помръдна.

Сърцето на Белкнап започна да бие лудо, не толкова от усилието, колкото от чувството на безсилие, което нямаше да позволи да се превърне в отчаяние. Помисли си за Джаред Райнхарт, държан някъде от наемниците на мрежата на Ансари и изцяло зависим от тяхната воля. Човек подбира внимателно своите приятели — каза му веднъж Джаред. — След което никога не ги предава. Джаред бе удържал на думата си. Ами Белкнап?

Белкнап знаеше за мнозина, които бяха загубили живота си нелепо било вкъщи или на терен. Мак „Планината“ Марин бе оцелял в десетки високорискови операции, за да умре у дома от спукване на аневризма на някакъв малък кръвоносен съд в мозъка. Мики Дъмет, по чието тяло имаше белези от четири куршума, предаде Богу дух на кръстовище в провинцията, на което шофьор на товарен камион не забелязал знака „Стоп“. Алис Захави беше застреляна по време на операция, толкова зле замислена от самото начало, че дори всичко да бе минало гладко, нямаше грам тактическа или разузнавателна стойност. Те бяха свестни мъже и жени, на които съдбата бе отредила безсмислена, презряна смърт. Белкнап си пое дълбоко дъх. Да даде живота си, за да спаси човек като Джаред Райнхарт — едва ли имаше по-благородна смърт. Във време, когато героизмът беше застрашено от изчезване качество, той не можеше да си представи по-добра смърт от тази.