Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Единственото, което искаше, бе да й се извини. Но така и не получи извинение. Вместо това спорът им се задълбочи и Брент я нарече „дребнава“. После си събра грижливо вещите от нейната къща, натовари ги в черното си спортно ауди и си замина. Никакво блъскане на врати, никакви резки движения, никакво пищене на гуми по алеята за автомобили. Той дори не се ядоса — а това бе най-трудно за преглъщане. Отнесе се надменно и с презрение към нея, но наистина не беше ядосан. Явно тя не заслужаваше дори неговия гняв. Беше твърде дребнава .

Отвори дрешника. Дали Брент не беше зарязал нещо вътре? Не че можеше да разбере. Погледът й се спря на собствените й дрехи, изведнъж се почувства слаба и тъжна. Върху закачалки с меки възглавнички висяха спретнато подредени нейните делови костюми, дрехи за почивните дни, вечерните й рокли във всички нюанси на синьо, бежово и розово.

Нейният гардероб — неголям, но добре подреден — винаги бе за нея въпрос на гордост. Тя беше царица на дрехите с намаление в магазини като „Файлинс Бейсмънт“, където успяваше да забележи качествена дреха на ниска цена, както птицата рибар — риба. И винаги трябва да се пазарите — съветваше тя своите приятелки, които не робуваха на етикети. Много от тоя тип колекции, като „Еван Пиконе“ и „Бандолино“, вадеха понякога наистина хубави неща, които не се отличаваха по нищо от моделите, които копираха. Познай колко платих за това — беше игра, която тя и приятелките й играеха, когато не се оплакваха от работата и мъжете, а Андреа беше шампионката. Кремавата копринена блуза, която си купи за трийсет долара? Сюзън Мълдоуър направо изписка; беше виждала същата в „Талбът“ за сто и десет. Андреа докосваше тъканите с тъга, по начина, по който разлистваше годишника от гимназията, развеселена и озадачена от това, какво беше: претенциозността, невинността, луничките.

Сюзън Мълдоуър — нейна приятелка от единайсетгодишна възраст, с която се познаваха най-отдавна, пристигна първа. Поканата бе отправена в последната минута, но Мълдоуър нямаше какъв друг ангажимент да отмени с изключение на двойната „среща“ с микровълновата печка и DVD плейъра — призна тя. Мелиса Прат — стройната като върба блондинка с постепенно угасващи надежди за добра кариера, пристигна няколко минути по-късно със своя приятел, с когото ходеше от осем месеца, Джереми Лемюлсън, нисък и набит мъж, който работеше като цивилен инженер в „Хартфорд“, притежаваше две първокласни електрически китари „Стрейтоукастър“ и тъй като рисуваше в свободното си време, смяташе себе си за нещо като художник.

Вечерята не беше нищо особено, както ги предупреди: спагети с готов сос, който купи от магазина, и няколко блюда с ордьоври, също от щандовете за готови храни в „Карлайл маркет“, както и голяма бутилка френско вино „Вувре“.

— И така, защо ни покани? — попита Сюзън, след като опита спагетите и издаде задължителните звуци на одобрение. — Каза, че празнуваме тази вечер. — Обърна се към Мелиса. — А аз й казах: „Остави ме да отгатна.“

— Брент ти е подарил пръстен, нали — обади се Мелиса, хвърляйки на Сюзън поглед, който казваше: „Казах ли ти?“

— Брент? Моля ви — каза Андреа, подсмихвайки се през присвитите си очи.

Двете с Мелиса живееха в един апартамент, докато Андреа учеше в колежа, и още оттогава тя проявяваше сестринска загриженост към любовните успехи и провали на Андреа.

— Повишили са те? — каза на свой ред Сюзън.

— Има ли нещо във фурната? — погледна загрижено Мелиса.

— Чеснов хляб — отговори Андреа. — Вкусно мирише, а?

Тя забърза към кухнята и го донесе на масата. Беше малко по-препечен, отколкото трябваше.

— Вече знам. Спечелила си от лотарията. — Това бе приносът на Джереми в играта на предположения.

Бузите му бяха надути от полусдъвкана храна като на катерица.

— Близо си — каза му Андреа.

— Добре, приятелко, стига вече — Сюзън се протегна през масата и стисна ръката й. — Не ни карай да страдаме.

— Умирам вече — обади се и Мелиса. — Хайде, казвай!

— Ами работата е там, че… — Андреа погледна към трите очакващи лица и изведнъж изреченията, които бе репетирала на ум, й се сториха тромави и превзети. — Там е работата, че фондацията „Банкрофт“ реши да се обърне към мен. Искат да стана член на управителния им съвет.

— Това е чудесно — каза Сюзън.

— А ще има ли пари? — попита Джереми, разтривайки втвърдената кост на десния си показалец.

— Да, ще има — отвърна Андреа. — Дванайсет милиона долара — продължи тя на ум.