Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Той се усмихна и започна да ръкопляска, решавайки, че е по-добре да се предаде веднага и да приеме печелившия аргумент.

— Щяхме да загазим яко — каза Андреа, докато събираше книжата си и се готвеше да се върне на мястото си.

— Да, ако бяхме подписали сделката — намеси се Брук. — Добре, дами и господа, какво научихме днес? — попита той и огледа присъстващите в залата.

— Да оставим на Андреа да изпълнява твоите задължения — провикна се един от акционерите.

— Че е лесно да загубиш пари в телекомуникациите — викна друг.

Присъстващите започнаха да се разотиват и Брук приближи до нея.

— Добра работа, Андреа — каза той. — Повече от добра. Притежаваш рядък талант. Поглеждаш папка с документи, които изглеждат изрядни, и веднага разбираш, че нещо не е наред.

— Не знаех…

— Имала си предчувствие. А после си се скъсала от работа да го докажеш . В изложението ти имаше много ровене надълбоко. Убеден съм, че си удряла на камък не веднъж и дваж. Но си продължила да ровиш, защото си знаела, че ще откриеш нещо.

Звучеше повече като оценка, а не като похвала.

— Нещо такова — призна Андреа, леко изчервена.

— Ти си истинската сделка, Андреа. Мога да го твърдя без колебание.

След като той се обърна, за да поговори с един от мениджърите, секретарката доближи до нея и прочисти гърлото си.

— Госпожице Банкрофт — каза тя. — Търсят ви по телефона.

Андреа се върна в кабинета си, пърхаща от облекчение и гордост. Тя бе сритала един задник, както обичаше да казва Пийт Брук. Изражението му на благодарност беше истинско, както и похвалата му; нямаше никакво съмнение в това.

— Андреа Банкрофт — каза тя в слушалката.

— Името ми е Хорас Линвил — заяви мъжът, който се представи напълно ненужно, тъй като името му бе изписано на дисплея на апарата. — Адвокат съм във фондацията „Банкрофт“.

Изведнъж Андреа се почувства изтощена.

— И какво мога да направя за вас, г-н Линвил? — попита тя студено.

— Ами — адвокатът замълча за миг, — по-скоро се отнася до това, какво ние можем да направим за вас.

— Страхувам се, че нямам интерес — отговори Андреа почти сопнато.

— Не знам дали сте осведомена, че един ваш братовчед, Ралф Банкрофт, неотдавна си отиде от този свят — продължи настойчиво Линвил.

— Не знаех — отвърна Андреа, този път с омекнал глас. — Съжалявам да чуя това.

Ралф Банкрофт? Името й бе само смътно познато.

— Оставил е нещо като завещание — каза той. — След смъртта му вие ставате наследник.

— Оставил ми е пари?

Недотам ясните му обяснения започваха да я дразнят.

Линвил замълча.

— Семейните попечителски фондове са доста сложни, както, предполагам, знаете. — Той отново замълча и после се впусне в подробно обяснение, сякаш си помисли, че онова, което е казал, е възприето погрешно. — Ралф Банкрофт беше член на управителния съвет на фондацията и след смъртта му неговото място остава вакантно. Уставът изрично изисква приемственост и определя процедурно броя на членовете на управата, които трябва да са от семейство Банкрофт.

— Аз не смятам себе си за Банкрофт междувпрочем.

— Вие сте завършили история, нали? Ще бъдете информиране изцяло за родословието, преди да вземете окончателно решение. Но се страхувам, че времето ни притиска. Бих искал да се отбия при вас и да ви представя подробностите официално и лично. Извинявам се, че ви уведомявам в последния момент, но ситуацията е необичайна, както ще разберете. Мога да дойда у вас към шест и половина.

— Добре — съгласи се Андреа. — Удобно е.

Хорас Линвил се оказа невзрачен мъж с крушовидна глава и почти без коса. Шофьорът го бе докарал до скромната къща в стил Кейп Код в градчето Карлайл в Кънектикът и остана отвън да го чака. Линвил носеше със себе си куфарче с метален обков и ключалка с комбинация. Андреа го покани в дневната и забеляза, че той погледна креслото, преди да седне, сякаш го проучваше за котешки косми.

Присъствието му я накара да се замисли за дома си, къща, която бе наела за двайсет месеца, в не чак толкова скъп квартал в един, общо взето, скъп град. Карлайл беше на една или две спирки с влак, твърде далеч от Манхатън в северната част на Ню Йорк, за да се превърне в истинско предградие за спане, но някои от жителите му пътуваха до там всеки ден. Тя винаги изпитваше известна гордост от това, че живее в Карлайл, но сега се замисли, че нейното жилище би изглеждало твърде малко в очите на представител на фондацията „Банкрофт“.