Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— И как човек може да се подготви за нещо подобно?

— Да си Банкрофт, е добро начало — каза Линвил, поглеждайки я през полусмъкнатите си очила и усмихвайки се.

— Банкрофт — повтори тя.

Той й подаде писалката. Не беше дошъл само да й даде разяснения. Беше дошъл за подписа й. В три екземпляра.

След като той си тръгна с подписаните документи, които прибра грижливо в куфарчето си, Андреа се усети, че крачи из стаята, замаяна и същевременно трескаво мислеща. Беше получила неочаквана печалба, а се чувстваше ограбена от съдбата. Имаше логика в това, макар да изглеждаше алогично. Нейния живот — животът, който тя познаваше, който се бореше да постигне, щеше да се промени изцяло, а в това имаше някаква загуба.

Очите й огледаха отново стаята. Беше разкрасила канапето от „Икеа“ с хубава покривка „Бърбър“. Изглеждаше шик, макар че я бе купила на разпродажба. Малката масичка от „Пиер“ изглеждаше два пъти по-скъпа, отколкото плати за нея. Плетените мебели — е, такива можеха да се видят и в луксозните къщи в Нантъкет, нали?

Нямаше значение как Хорас Линвил ги е възприел. Как тя ги възприемаше сега? Беше си наумила да създаде у дома си бедняшки шик. Но погледнато безпристрастно, май изглеждаше само бедняшки. Дванайсет милиона долара. Сутринта тя разполагаше едва с три хиляди долара в сметката си. От гледна точка на финансовия специалист — като стойност на предложена сделка или като пакет от акции с осигурена задължителна печалба — дванайсет милиона не беше толкова голяма сума. Но като пари в брой в сегашната й банкова сметка? Беше неизчислима. Не смееше да изрече сумата на глас. Когато се опита, говорейки с Хорас Линвил, тя започна да се смее глупаво и се наложи да го прикрие с изкуствен пристъп на кашлица. Дванайсет милиона долара. Сумата кънтеше в главата й като онези прилепчиви мелодии, от които понякога човек не може да се отърве.

Преди няколко часа изпитваше огромно задоволство, че печели заплата от осем хиляди долара — и се бе надявала на шестцифрена сума не след дълго. А сега? Не можеше да проумее числото. Не и в малкия личен свят на Андреа Банкрофт. Хрумна й нещо странно: цялото население на Шотландия беше пет милиона. Тя можеше — една от глупавите мисли, които напираха в съзнанието й — да предостави по два пакета стафиди на всеки жител на Шотландия.

Спомни си как се смрази, когато Линвил сложи писалката в ръката й. Колко време мина, преди да напише името си под документите. Защо й бе толкова трудно?

Продължи да крачи вцепенена, развълнувана и странно объркана. Защо й бе толкова трудно да каже „да“? Думите на Линвил се върнаха в главата й: Един Банкрофт…

Точно това се бе опитвала цял живот да не бъде. Което не означаваше, че отказът изискваше огромни усилия. Когато майка й скъса връзката си с Рейнолдс Банкрофт след седем години брак, изведнъж се оказа не само самотна майка с малко момиче, но и аутсайдер. Бяха я предупредили. Брачният договор — нещо, за което семейните адвокати настояваха и подготвиха — предвиждаше, че ако тя поиска развод, ще остане без нищо. Договорът щеше да се задейства автоматично и вероятно, както майка й подозираше, за назидание на други. Родът въобще не се замисли как ще живеят майката и дъщерята. Но въпреки това тя не съжаляваше за развода.

Бракът с Рейнолдс Банкрофт беше не само нещастен; той беше нещо по-лошо: истинска мъка. Лора Пери беше момиче от малък град с външност, достойна за голям град, но тази външност никога не й донесе щастието, което обещаваше. Младият тузар, в когото тя се влюби, се озлоби след сватбата, чувстваше се в капан, дори измамен, сякаш нейната бременност бе някакъв вид клопка. Стана сприхав, студен, а след това и емоционално невъздържан. Гледаше на тяхното бебе като на шумно неудобство. Пиеше яко и тя също започна да пие, отначало в напразен опит да се сближи с него, а после в еднакво напразен опит да се защити. Някои плодове узряват върху лозата, скъпа — обичаше да казва на Андреа. Някои плодове просто изсъхват.

Като правило обаче тя предпочиташе да не обсъждат тази тема. До неотдавна. Спомените на Андреа за нейния баща бяха обвити в мъгла. Рейнолдс, пръв братовчед на патриарха на фамилията, може да не е бил читаво семе, но когато семейството му застана на негова страна, Лора започна да мрази целия род.

За нея винаги бе въпрос на преданост към майка й да бъде Банкрофт, която не е Банкрофт. Рядко в общинската гимназия извън Хартфорд, където тя учеше, и по-често в колежа някой току повдигнеше вежди, като чуеше фамилното й име, и я питаше дали е от „ онези Банкрофт“. Тя винаги отричаше. „Нямам нищо общо, абсолютно нищо общо“ — казваше тя. И сега й се струваше предателство да приеме богатство, което нейната майка бе отхвърлила с презрение. „Скъпоценно проклятие“ наричаше майка й рожденото право на семейство Банкрофт, имайки предвид парите. Когато напусна Банкрофт, тя напусна начина на живот, света на лукса и задоволеността. Какво ли би казала за решението на Андреа? За трите подписа. За изреченото „да“?