Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Ти си добър — каза Гарисън. — Можем да те подложим на проверка и да разберем колко си добър.

Проверка? Това означаваше да го подложат на детектора на лъжата.

— Какво ти става, по дяволите, Гарисън?

Белкнап усети, че стомахът му се свива. Престорената загриженост рядко прикрива самодоволната усмивка. Гарисън продължи.

— Трябва да помниш какъв си в действителност. Времената се променят. Мислиш, че не го знам ли? В наши дни Джеймс Бонд ще се озове в някое дружество на анонимни алкохолици, а вероятно ще бъде принуден да се присъедини към програма за лечение на сексуална зависимост. В този бранш съм по-дълго от теб, така че помня. Шпионската игра беше някога Дивият запад. Сега е Спокойният запад. Беше спорт за котките от джунглата. Сега е шоу за мацета, по дяволите, прав ли съм?

— Какви ги дрънкаш, мамка му?

От посоката на разговора го побиваха тръпки по гърба.

— Просто казвам, че мога да видя откъде идваш. След онова, което се случи, много хора щяха да загубят. Дори без да имат твоето досие.

— Моето досие е това, което е. Досие.

— Както се казва, няма второстепенни действия в американския живот. Няма второстепенни действия, няма и антракти. — Гарисън вдигна дебела папка на няколко сантиметра над бюрото и я пусна да падне с драматичен жест. Тя издаде пляскащ звук. — Нужно ли е да цитирам? Навремето на това, което притежаваш, му викаха хъс. Сега се определя като лудост, която се нуждае от лечение.

— Говориш само за няколко епизода.

— Вярно, и Джон Уилкс Бут застреля човек само веднъж. Но беше фатално — още една усмивка с цвят на чай. — Помниш ли онзи български нещастник, на име Дракулич? Той още не може да си сяда на задника.

— Осем момичета на възраст под дванайсет години бяха задушени до смърт в ремаркето му, защото семействата им нямали пари, за да му платят поисканата сума да ги отведе нелегално на Запад. Видях труповете им. Видях кървавите следи от дращенето по ремаркето, когато момичетата са останали без въздух. Фактът, че Дракулич въобще сяда, се дължи, мамка му, на самоконтрол свише .

— Ти прекали. От теб се очакваше да събереш информация за методите на контрабанда, а не да се правиш, на ангел-отмъстител. Спомняш ли си колумбийския господин, на име Хуан Калдерон? Ние си го спомняме.

— Той изби петима от нашите информатори, Гарисън. Разтопи лицата им с проклета ацетиленова горелка. Направи го лично.

— Можехме да го притиснем. Той можеше да се съгласи на сделка с нас. Щяхме да се доберем до ценна разузнавателна информация.

— Повярвай ми — бърза мразовита усмивка. — Не разполагаше с такава информация.

— Това не беше твоя работа.

Агентът на терен вдигна рамене с каменно изражение.

— Ти всъщност не знаеш какво се е случило с Калдерон. Всичко, с което разполагаш, са твоите догадки.

— Можехме да проучим. Да проведем разследване. Беше моя работа да реша кога да умрат спящите кучета.

Отново свиване на рамене.

— Аз взех моето решение. Ти взе твоето. Какво има да обсъждаме.

— Онова, което искам да кажа, е, че има модел. Няколко пъти те оставих да действаш самостоятелно. Всички го направихме. Оставихме нещата в твои ръце, защото притежаваш талант, който ценим. Както твоето приятелче Джаред казва, ти си Хрътката. Но Сега си мисля, че сбъркахме, като те пуснахме отвързан от кучкарника. Онова, което стана в Рим, може да ти се струва правилно, но е грешка. Голяма грешка.

Белкнап се вторачи в сбръчканото лице на своя началник. На ярката светлина от халогенната настолна лампа върху бюрото на Гарисън бузите му изглеждаха като ватенка.

— Говори смислено, Уил. Какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш?

— Ти прекали за последен път — каза застаряващият началник, бучейки като далечна буря, — като уби Халил Ансари.

Хорас Линвил наблюдаваше внимателно Андреа, докато тя четеше документите; всеки път когато вдигнеше очи от листа, тя срещаше неговите. Текстът разглеждаше с юридически термини всяка възможност, но същността се свеждаше до това, че уставът на фондацията изисква конкретен процент от местата в управителния съвет да се попълват от членове на семейството, поради което овакантеното внезапно място трябваше да се заеме от Андреа. Посмъртният дар зависеше от това, дали тя ще приеме. Щеше да получава допълнителен хонорар като член на управителния съвет на семейната фондация, който да нараства всяка година.

— Фондацията има изключително внушителна история — каза след малко Линвил. — Като член на борда вие ще имате отговорността да гарантирате, че това ще продължи и в бъдеще. Ако смятате, че сте подготвена за това.