Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Много следователи ми казаха, че не е работа на Кастор. Тя е била застреляна със снайпер, а той няма снайпер. В Ларнака нещата изглеждат по-сложни, отколкото си мислим. Междувременно доста хора задават много въпроси за Полукс. Тук може да се стигне до някои изненади. Има черни дупки в цялата тая работа и ние не знаем какво има в тях. Но предполагам, че е нещо повече от топки за голф.

— Мамка му. Пикльовците пускат разни слухове за отвличане на вниманието. Писна ми и се уморих от проклетото обожание на Кастор. Млади тъпаци, които не искат да видят какво има пред тях и винаги се опитват да изнамерят някакво друго обяснение. Като онова хлапе Гомес. Заслужава да го изхвърлим или да го изпратим в Молдова.

— Имаш предвид младши аналитик Гомес? Той повдигна някои въпроси. Вярно е. Но не е само той. Имай ми доверие. Нещо не е както трябва. Нещо не е наред.

— Няма две мнения по въпроса. Нещо не е наред. И няма да е наред, докато аз не го оправя.

Гарисън се бе поуспокоил, когато мина по коридора и надникна в кабинета на младшия член на оперативната дирекция.

Мъж с яко телосложение и кестенява коса, груби черти и месесто лице се обърна да го погледне. Името му бе О’Брайън, протеже на Гарисън от началото на кариерата му. Бюрото му бе отрупано със семейни снимки и PDA върху поставка. Не беше много оправен, но Гарисън знаеше, че ще свикне.

— Какво става, Уил?

— Как са децата, Дани? — той замълча за миг, опитвайки се да си спомни имената им. — Бет, Лейн? Как са?

— Много са добре, Уил. Казвай какво има?

— Трябва да се направи официално искане за самолет.

— Направи го.

— Ти ще го направиш. Без да казваш на никого.

— Не искаш подписът ти да фигурира върху разрешителните.

— Разбра.

О’Брайън преглътна с мъка.

— Това няма ли да ми докара неприятности?

— Прекалено много се притесняваш.

— Както казват адвокатите, не подлежи на отговор.

— Наистина нямаме време да си говорим глупости. Времето за операцията вече започна.

— Свързано е със залавянето на Кастор, така ли?

О’Брайън беше бавен, но не и глупав.

— Виж, Дани — каза тихо Гарисън, — опитахме с екипи, нали така? Този път ще играем различно. Само един топ-агент като единична добре прицелена стрела.

— Кой? — попита О’Брайън. — Кой ще е пътникът?

Увисналите бузи на Гарисън се разтегнаха в усмивка.

— Аз.

Той не го правеше по силата на някаква необходимост. Замисляйки се, Гарисън бе стигнал до извода, че има по-добър шанс да хване Белкнап сам. Многочленен екип лесно можеше да бъде засечен от опитен агент и да бъде забавен от проблеми, свързани с координацията. Всъщност Гарисън си спомни случай, при който Белкнап залови един негодник съвсем сам, защото знаеше, че пристигането на екип щеше да оплеска всичко. Неохотата на Дракър щеше да му е от полза.

— Ти? — Очите на О’Брайън се разшириха от изненада. — Може ли да те попитам нещо, Уил? Ти си бил легендарен агент на терен, всеки го знае. Но вече си се изкачил на върха на проклетото дърво. Когато нещо трябва да бъде свършено, не можеш ли просто да изпратиш някой друг да се погрижи? Искам да кажа, каква е ползата да си началник, след като не ти гарантира сигурност в службата?

Гарисън изсумтя.

— Знаеш ли какво казват хората? Ако искаш добре свършена работа, по-добре я свърши сам.

— Със сигурност такива като теб вече не се намират — каза О’Брайън, клатейки глава. — Въоръжен ли отиваш?

Гарисън кимна.

— Трябва ли ти официално разрешение? Или сам ще се погрижиш за това?

— Войникът сам си събира багажа, Дани.

— Говориш така, все едно отиваш на война.

— Отивам да победя, Дани.

Бяха стигнали близо, съвсем близо във Вашингтон предния ден и ако Гарисън беше там на мястото лично, всичко щеше да е приключило. Кастор беше лукав кучи син, но никога не бе успявал да надхитри Гарисън. Гарисън се мотаеше наоколо от достатъчно дълго време, за да знае всички мръсни трикове, уловки и хитрини, които някога са били измислени. Не можеш да спасиш човек като Белкнап. Това бе равносилно да си навлечеш белята. Единственият начин да си сигурен, че няма да върши повече пакости, бе куршум в главата. Трябваше да се напише КРАЙ, а не СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ. Когато историята свършеше, всичко щеше да свърши. Никакво продължение.

Никакво морализаторство. Само война.

— Къде?

— Доминика. На юг от Гваделупа. Трябва да ми качиш задника до един час. По-живо, бейби.

— Какво има в Доминика? — О’Брайън вече се протягаше за телефона.