Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Обяснението беше повече от очевидно. Те бяха имплантирали нещо вътре в бедрото. Вероятно предавател с големината на капсула. В действителност миниатюрно устройство за проследяване.

— Кажи ми нещо — попита умолително Белкнап. — Защо правите това?

— Бяхте невнимателни. Генезис реши, че е време да поеме опеката.

— Кажи ми, че е жива!

— Тя е жива. Но скоро ще съжалява за това. Трябват няколко дни, за да се уверим, че сме научили от нея всичко, което ни трябва.

Дочу някакъв глас „Тод! Тод!“ Женски глас, пълен с ужас.

Гласът на Андреа.

Изведнъж виковете спряха.

— Ако я пипнете с пръст дори, Бог да ви е на помощ — изръмжа Белкнап. — Ще ви…

— Стига с празните заплахи. Никога няма да откриеш Генезис. Така че и нея няма да откриеш. Съветвам те да се усамотиш на някое тихо местенце и да размислиш за собствената си арогантност. Може би на някое гробище на бреговете на река Анакостия. Не е за учудване, че си нещастен в любовта. Но помни, господин Белкнап, човек сам гради щастието си.

— Кои сте вие, хора? — Белкнап се чувстваше така, сякаш бяха надули балон вътре в гърдите му. С мъка си пое дъх. — Какво искате?

Безизразен смях.

— Да научим Хрътката да се подчинява на господаря си.

— Какво?

— Може да се свържем с теб за по-нататъшни инструкции.

— Чуй ме — каза Белкнап, дишайки тежко. — Ще ви намеря. Ще ви хвана. И ще си платите за всичко, което направите. Знайте това.

— Още празни заплахи от трикрак помияр. Ти все още не разбираш. Това е светът на Генезис. Ти само живееш в него — Пауза. — Засега.

Похитителят на Андреа затвори след тези думи.

Андреа отвори очи и се вторачи в белотата. Главата я цепеше. Устата й бе суха. Очите и лепнеха.

Къде ли беше?

Наоколо виждаше само белота. След няколко дълги мига белотата започна да се разлива, стана безплътна като облак и заприлича на някаква повърхност, на нещо истинско и твърдо. Къде ли е?

Беше във Вашингтон, вървеше към кафенето, когато… а сега? Опита се да разучи онова, което я заобикаляше.

Бял таван с флуоресцентни лампи, които излъчваха студена бяла светлина. Подът: на около метър и двайсет под леглото, което приличаше на болнично легло и в което тя бе спала упоена. Трябваше да стане от леглото, но как? С мъка изрепетира на ум и после изпълни сложните поредици от движения, които изискваше маневрата: преместване, обръщане, протягане на краката. Действие, изпълнявано всеки ден автоматично, сега изглеждаше трудно и изискващо усилия. Спомни си как вземаше уроци по езда като малка, учеше се да слиза от коня, лекото плавно движение, което започваше с половин дузина команди. Мозъчна повреда? По-вероятно опиатът все още не я бе отпуснал. Чувстваше се изтощена. Искаше й се да се откаже.

Нямаше да се откаже.

Беше в болнична пижама, боса. След като стана от леглото, коленичи и започна да оглежда пода. Бяха дървени дъски, много дебели, като корпус на кораб, и постлани с твърдо бяло покритие. Когато удари пода с петата си, не се чу никакъв звук: вероятно под дъските имаше цимент. Стените, след като ги огледа, й се сториха направени от същия материал и бяха покрити със същата бяла субстанция. Приличаше на епоксидна боя, използвана за кораби и подове в заводи, която образуваше плътна здрава повърхност. Щеше доста да се затрудни да я отлюспи, а разполагаше само с ноктите на ръцете си.

Стегни се, Андреа. Вратата беше закачена на панти откъм външната страна, с малко прозорче, в горния край затворено с капаци. Близо до вратата имаше още едно закрепено за тавана осветително тяло — обикновена кръгла флуоресцентна тръба, която обливаше цялата стая в светлина. Мярка за сигурност или метод за психическо сплашване?

Къде я бяха довели?

Стаята беше с размери приблизително шест на шест метра, с малка ниша със старомодна вана от чугун и клозет от неръждаема стомана, каквито бе виждала по филмите за затворници. Огледа леглото. Проста рамка от метални тръби. Малки колелца. Няколко дупки, предназначени за метални стойки за системи. Беше болнично легло.

Чу шум откъм вратата: отместване на капака на прозореца. Мъжки очи надничаха през тесния като летва отвор. Видя как вратата се отвори, как охранителят държеше ключа в завъртяно положение в ключалката, докато буташе валчестата дръжка на вратата, видя стените от червени тухли на коридора отвън. Всяка подробност можеше да е от значение — каза си тя.

След като влезе вътре и пусна ключа, дръжката се върна в хоризонтално положение с щракане. Тя не разбираше нищо от брави, но предполагаше, че тази е с висока степен на сигурност. Дори затворникът да се сдобиеше с шперц, не можеше да отключи, тъй като вратата се отваряше с едновременен натиск и върху валчестата дръжка.