Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Червенокосият агент пое дълбоко въздух.

— Хванах го! — каза той на гвардейците. — Арестантът е под мое разпореждане. Направете път! — Още едно дълбоко вдишване. Отдалече страхът и погнусата върху физиономията на мъжа изглеждаха като нетърпение. — По дяволите, казах направете път!

Ролята на Белкнап, от друга страна, изискваше от него да изглежда примирен и обезсърчен. Удаде му се учудващо лесно.

Пред сградата имаше шпалир от гвардейци, които крещяха някакви неясни команди. Белкнап вървеше с наведени очи и само от време на време поглеждаше, за да види как откачват въжето от подпорите, гвардейците, с напрегнати лица и насочени срещу него автомати.

Червенокосият мъж изпълняваше идеално своята роля, защото всичко, което се изискваше от него, бе да бъде професионалист, какъвто беше. Всичко стана за съвсем кратко време. Само шейсет секунди. В момента, в който червенокосият агент — името му беше Дилър, както някой го нарече, — отведе Белкнап до колата, трудната част приключи.

Следвайки командите на Белкнап от задната седалка, той просто запали двигателя и потегли, преди другите въоръжени мъже да се присъединят към тях. Близо до Мериленд авеню, когато колата спря на светофара, Белкнап се протегна към шофьорската седалка и удари с плоската страна на пистолета мъжа в слепоочието. Той изпадна в безсъзнание. После Белкнап се измъкна навън, затича се и спря до метростанцията на стотина метра по-нататък. Скоро другите щяха да пристигнат да го преследват, но преднината, която имаше, му бе достатъчна. Той знаеше как да изчезне. След като се качи на метрото, той стъпи на платформата между два вагона и, внимавайки да не падне, съблече куртката и я хвърли на релсите. После с помощта на остро джобно ножче разряза камуфлажните панталони.

Мъжът, който влезе в метрото, изглеждаше като редовен член на Националната гвардия, обичайна гледка на места с много хора. Мъжът, който влезе в следващия вагон, носеше синя тениска и анцуг като човек, който тича — още по-обичайна гледка.

След като влакът полетя с грохот по подземните си релси, Белкнап напипа листчето хартия, което бе скрил в джоба си.

Генезис. Можеш да бягаш — помисли си той. — Да видим дали можеш да се криеш.

Отговори на позвъняването — молеше се на ум Белкнап не за първи път. Моля те, отговори на позвъняването. Връзката между тях беше деликатна. Тя имаше номера на мобилния му телефон; той имаше нейния. Но той беше изминал вече почти целия път до Филаделфия. Трябваше да изберат безопасно място за среща. От отдела „Консулски операции“ нямаше да намерят покой, докато не го арестуват.

Отговори на позвъняването!

Толкова много неща имаше да й казва. Докато караше на север по шосе 95, мислите му се върнаха към мъчителното бягство от сенатската сграда „Харт“. Не се учуди, след като чу съобщението на местното радио, че правителството провежда „учения за сигурност“ в някои федерални сгради и в момента анализира тяхната уязвимост.

„Някои туристи и посетители в офисите на Сената, бяха изненадани, когато се озоваха вътре в сградата по време на неочаквано учение, извършвано съвместно от Националната гвардия и Сикрет сървис“ — обяви жизнерадостно говорителят и добави с хихикане: „Както се казва, те бяха изненадани по бели гащи.“ Още една от хилядите официални лъжи, помисли си Белкнап, с готовност приета, сдъвкана и изплюта от все по-покорната четвърта власт.

Спря колата на отбивка от шосето и отново набра нейния телефон. Най-после ритмичният електронен звън спря; чу се кликване и той долови звука на отворена линия.

— Андреа? — викна Белкнап. — Толкова се притесних! — Думите сами се изплъзнаха от устата му.

— Няма нужда да се безпокоиш — отговори непознат мъжки глас.

Белкнап се почувства така, сякаш бе глътнал лед.

— Кои сте вие?

— Ние се грижим за Андреа.

Акцентът бе особен, трудно определим; не американски или британски, но не и непременно чуждестранен.

— Какво сте й направили, по дяволите?

— Нищо. Все още.

Не пак! Как бяха успели да я открият? Никой не ги следеше. Беше сигурен в това. Никой дори не се опита…

Защото не е било необходимо.

Спомни си за озадачаващата рана върху бедрото на Андреа, твърдия червен хематом, пробитото с дебела игла място и се прокле за това, че не се сети веднага. Нейните похитители едва ли са били толкова некадърни, че да я инжектират точно там, колкото и тя да се бе съпротивлявала; нито им е била необходима дебела игла за вкарване на течен препарат.