Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Белкнап продължи по следващата редица стъпала. Последната редица от стъпала, която водеше към приземния етаж, беше лесно достъпна зад широка метална врата, която се отваряше и затваряше с бутане.

Всъщност противопожарен изход. Незаключена врата, но обезопасена. Правоъгълна табела в червено и бяло предупреждаваше: ПРОТИВОПОЖАРЕН ИЗХОД. ДРЪЖТЕ ЗАТВОРЕНО. НЕ БЛОКИРАЙ. Втора табела съдържаше още едно предупреждение: АВАРИЕН ИЗХОД САМО. АЛАРМЕНА СИСТЕМА.

По дяволите! Обзе го чувство на безсилие. Върна се обратно и се придвижи по съседния коридор. Докато крачеше по коридора, преброи трима или може би четирима неуниформени агенти. Никой не го погледна подозрително; виждаха го, но не го забелязваха; камуфлажната униформа наистина предоставяше прикритие, при все че ставаше дума за измамна фамилиарност, а не за незабележимост.

Няколко души влизаха в един от асансьорите на път за приземния етаж. Беше възможност: отново, действайки импулсивно, Белкнап се вмъкна в кабинката секунди преди да се затвори вратата.

Млада жена до него разговаряше тихо с друга млада жена.

— И така аз продължавам, „щом така се чувстваш, за какво въобще водим този разговор“.

— Не може да бъде — отговори приятелката й.

Възрастен мъж разговаряше със своя по-млад помощник — по външността им личеше, че са адвокати — за някакъв ред от параграф, който трябвало „да бъде спрян, преди да се постигне помирение“.

Белкнап усети погледите на някои от цивилните върху себе си. Усети също, че един човек в асансьора не беше цивилен. Огромен мъж с ръце, които висяха встрани от тялото му, подсказвайки за обемна мускулатура вследствие на боди билдинг. Имаше къса червена коса и почти толкова червен цвят на лицето, така че отдалече изглеждаше плешив. Личеше си, че рядко носи ризата, с която беше облечен: яката му стягаше на дебелия врат и въпреки вратовръзката трябваше да държи разкопчано първото копче. Мъжът, негов колега оперативен агент, както се виждаше ясно, гледаше втренчено и с каменно изражение пред себе си. Челюстите му се движеха с бавен ритъм; дъвчеше дъвка. Белкнап видя лицето на мъжа, неясно отразено върху лъскавата повърхност на асансьорната врата. Белкнап стоеше зад него. Не погледна нагоре; знаеше, че асансьорите са свързани с видеонаблюдението в сградата, че върху тавана на всеки от тях бяха монтирани наблюдателни камери. Беше много важно да не обърне лицето си към камерата.

Опита се да си припомни визуално фоайето. На какво разстояние се намираше главният вход от асансьора? Трийсет крачки, плюс-минус. Можеше да успее.

Вниманието на Белкнап се местеше между няколкото тихи разговора около него, докато броеше оставащите секунди и се опитваше да бъде спокоен. Електронен звън. Малък дисплей до индикатора за етажа смени цвета си от червен, който показва слизане, на зелен, който показва качване.

Вратите се отвориха и всички се озоваха върху излъскания под във фоайето на Харт билдинг. Пътуването с асансьора бе продължило вероятно петнайсетина секунди.

Белкнап изчака. Предпочиташе да не се мярка пред очите на мускулестия агент. Само ако му хрумнеше някаква мисъл, миг на съмнение — косата, обувките и някои други невидими на пръв поглед нередности по униформата, самото му присъствие в асансьора — и играта щеше да приключи. Но червенокосият мъж заемаше позиция до телефонната будка в другия край на фоайето; нямаше начин да не мине покрай него.

Белкнап продължи да върви с тежки крачки по излъскания под, очите му гледаха напред, все едно че имаше намерение да отиде в противоположното крило на сградата. Всички, които я напускаха, бяха наблюдавани. Нямаше да издаде истинските си намерения до последния момент.

Извървя петнайсет крачки. Осемнайсет крачки. Мина покрай друга група неуниформени агенти, прикрит зад дръзката си униформа, когато мъж в кафяв костюм внезапно извика.

— Това е той!

Той посочи към Белкнап с присвити очи.

— Кой? — викна един гвардеец и хвана автомата си в две ръце.

Белкнап се присъедини към хора:

— Къде? — развика се той, извръщайки глава, сякаш мъжът в кафявия костюм не беше посочил към него, а към някой зад него.

Беше проста и неприкрита хитрост, която щеше да му спечели само няколко секунди. Охраната на фоайето се намираше само на няколко метра от него. Самонадеяността на тайните служби гарантираше, че охраната не е информирана за операцията. Белкнап можеше да се възползва от това. Сега той доближи до човека със смачканите черти и кривогледия поглед, който все още седеше до своя клипборд със списъци и малки видеоекрани.