Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Звучи ми на китайски — каза сенаторът с усмивка.

Той се доближи до прозореца, докато Сътън си прочисти гърлото.

— Нещо като електронна пощенска услуга — обясни помощникът с месестото лице — или софтуерният еквивалент. Обикновено дава адреса, от който е изпратено съобщението. Но тук по всяка вероятност то е изпратено повторно от анонимайзер на Карибите и оттук нататък всичко свършва. Как е стигнало до анонимния препращач? Можем само да гадаем. Можем да сложим всичките тия цифри под електронен микроскоп и нищо няма да разберем. Това е най-неинформативният лист хартия, на който сме се натъквали.

Белкнап сгъна листа и го пъхна в джоба си.

— В такъв случай няма да имате нищо против, ако взема това нещо със себе си.

— Това е жест на доверие. Трогнати сме от вашата загриженост. Наречете го по този начин.

Не беше съвсем вярно; Белкнап знаеше, че Сътън бе нетърпелив да узнае кой е техният информатор, колкото него.

Белкнап се обърна към сенатор Кърк.

— Може ли да ви попитам нещо? Как започнахте всичко това? Имам предвид разследването на комисията „Кърк“. Това е огромен труд. Каква ви е ползата от това?

— Не е обичайното прощално начинание на застаряващ политик, това ли искате да кажете? — Усмивка пробягна по белязаното от старостта лице. — Да. Аз съм редови синсинатец от Саут Бенд, нали? Политиците винаги говорят, че служат на страната. Това са им приказките. Служба в полза на обществото. Но не всички от нас лъжат, поне не през всичкото време. Повечето хора в Конгреса са борбени хора. Те са тук, защото обичат да побеждават, и то да побеждават пред очите на всички. Завършили са висше образование и е трябвало да измислят друг начин да се измъкнат от това, да са председатели на студентското тяло или да извървят дългия път през ситото. Те са нетърпеливи по характер и не могат да чакат десет или петнайсет години, за да постигнат нещо в банковото дело или правото. Така че идват тук. Но това място променя хората. Променя ги или може да ги промени.

— За жалост в повечето случаи.

— Да, в повечето случаи. — Сенаторът се размърда на мястото си и на Белкнап му се стори, че забеляза някаква гримаса. — Но онова, което правим, и в крайна сметка онова, което сме, се определя по-малко от характера, отколкото от обстоятелствата. Невинаги съм мислел така. Но точно така мисля сега. Уинстън Чърчил беше велика личност. Той винаги е щял да бъде изключително талантлив, независимо от хода на историята. Но той беше велик, защото обстоятелствата го принудиха да бъде и защото те извадиха на показ нещо, което той притежаваше. Той разбираше Германия. Но не разбра Индия, никога не разбра, че колониалните поданици на Великобритания искаха да бъдат граждани. И същият вид праволинейност, която го предпази от съглашателство и нагаждачество в единия случай, не му позволи да направи необходимите и справедливи компромиси и отстъпки в другия. Но простете ми. Изнасям речи, нали?

— Бива ви в това.

— Професионална деформация, това е то. Вижте, можете да спорите дали реформата в разузнаването е моята Германия или моята Индия — аз нямам претенции да бъда и сянка на Уинстън. Но не можете да оспорите факта, че има проблем. Някои хора, които се занимават с наблюдение на разузнаването, си затварят очите или стават много гъсти с тия среди и спират да виждат проблемите. Това не се случи с мен. Колкото повече научавах, толкова повече се тревожех. Защото под дъските има дупки на термити и много гнилоч. Ние можем да пребоядисаме и да ремонтираме тази къща, но не и преди да извадим дъските от пода, да надникнем зад мазилката и да огледаме от тавана до пода. Ако не го направим, сме част от проблема.

— И все пак защо вие? — настоя Белкнап.

Самият Сътън наостри уши, очаквайки с нетърпение да чуе отговора на сенатора.

Бенет Кърк се усмихваше, но не и очите му.

— Ако не аз, кой?

Белкнап си тръгна от сенаторския апартамент и измина половината разстояние до асансьора, когато осъзна, че нещо не е наред. Какво? Белкнап не разбра веднага; усещането бе все още на ниво подсъзнание.

Харт билдинг беше построена около централен атриум, нещо като вътрешен двор, с асансьорни врати в двата края; когато излезе от апартамента на два етажа, мярна скулптура на Александър Колдър, известна като „Колдър мобайл“. Но не това привлече вниманието му. Върховете на пръстите долавят и най-малката нередност върху иначе гладка повърхност. Окото на обучен и опитен агент на терен притежава точно такава чувствителност. Присъствието на четирима униформени от Националната гвардия във фоайето, където преди това имаше само двама. Мъжете, които бяха разположени на няколко етажа до парапетите, гледащи към атриума — цивилни само на пръв поглед. При по-внимателно вглеждане се разбираше, че са агенти в цивилно облекло. Малко по-голямото като размер сако, твърде внимателният поглед на минувача, който прекалено дълго се загледа в „Колдър мобайл“ също бе нещо необичайно.