Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Кликни върху онази червена кутия и готово.

— Тогава всички ще бъдат уведомени, така ли?

— Който трябва да бъде уведомен, ще бъде уведомен. Зависи от човека. Понякога е проблем за охраната във фоайето или за ченгетата. Понякога някой от ЦРУ или ФБР се интересува от, да речем, чужденец, и определено не иска мишената да бъде предупредена. Действат, както трябва да действат. Това не е наша работа.

— Просто да кликна върху червената кутия. — Той върна в пликчето царевичните пръчици, които държеше в ръката си, и се вторачи в екрана.

— Само кликни върху червената кутия. Много интересно, нали? Кликваш и те ще се погрижат за всичко.

Мъжът допи кафето си, след което стисна леко чашата с пръсти. Беше картонена чаша с надпис с ерзац гръцки букви: ЗА НАС Е УДОВОЛСТВИЕ ДА ВИ ОБСЛУЖВАМЕ. Смачка я на безформена топка и я пъхна между възглавниците на задната седалка. Той винаги оставаше наетите коли колкото може по-мръсни; понякога наръсваше пясък и пепел от цигара върху седалките. По този начин фирмата със сигурност ще изчисти внимателно с прахосмукачка, за да забърше и да останат минимални следи от него.

Наблюдаваше жената, която излизаше от хотела, наслаждавайки се на несъответствието: скъпо изглеждаща птица, която излиза от евтино гнездо. Беше без грим и бе избрала дрехи, които прикриваха фигурата й, а не я подчертаваха, но веднага се виждаше, че е хубава. Джъстин Колбърт се усмихна. Но това не беше по правилата. Човек не смесваше работата с удоволствията. Обикновено не.

Работата с тая жена бе свързана с висока степен на трудност. Не биваше да стават повече издънки. Не и този път.

Затова бяха извикали най-добрия. За това извикаха Джъстин Колбърт.

Свали стъклото откъм шофьорското място, размаха карта и викна:

— Госпожо. Извинете за безпокойството, но се опитвам да стигна до път 495 и… — безпомощно сви рамене.

Жената се огледа внимателно, но не можа да устои на безпомощния вид на Джъстин. Приближи се до колата.

— Вие сте на път 66 — каза тя. — Две пресечки на север.

— Накъде е север? — попита Джъстин.

Моментът бе подходящ. Никой не ги наблюдаваше. Китката му се отърка в ръката й.

— Оу — каза тя.

— Верижката на часовника ми, извинете.

Жената го погледна странно: отначало озадачено, а после с подозрение, но изведнъж се вцепени и загуби съзнание.

За мен е удоволствие да те обслужа — помисли си той, хилейки се вътрешно.

Колбърт вече бе излязъл от колата, когато тя се олюля, и я хвана под мишниците. Секунди по-късно я бе сложил вече в багажника на колата. Мушамата щеше да предпази постелката на багажника от всякакви мръсни телесни течности. Пет минути по-късно той беше на магистралата Балтимор-Вашингтон. Щеше да я провери след около час, но засега имаше достатъчно кислород да поддържа живота й по време на пътуването.

Андреа Банкрофт беше по-ценна жива, отколкото мъртва. Поне засега.

На седмия етаж на Харт билдинг двама мъже седяха от двете страни на бюро един срещу друг и се опитваха да преценят взаимно колко струват.

Нямаше друга възможност. Шефът на персонала на сенатора Кърк искаше да знае дали може да се довери на Белкнап. Онова, което не можеше да знае, бе колко много Белкнап се блъскаше над въпроса дали може да се вярва на Кърк . Агентът прегледа информационния портал „Нексис“, прочете обичайните психологически портрети и биографични справки и се опита да си създаде представа. Без достъп до архивите на „Консулски операции“ той беше силно затруднен. Фактите стигаха само дотук. Кърк беше роден в Саут Бенд в заможно фермерско семейство. Учил в общински училища, избиран за председател на училищния съвет, играл хокей и футбол, завършил колежа в Пърдю и право в Чикагския университет, работил като чиновник за федерален съдия, завърнал се в Индиана да работи в юридическия институт в Саут Бенд. Четири години по-късно бил избран за държавен секретар на Индиана, а после за помощник-губернатор, преди да се кандидатира за Сената. Кърк беше участвал в комисиите за банките, жилищната политика и въпросите на урбанизацията, в подкомисията за международна търговия и финанси, комисията за въоръжените сили, а от началото на последния си мандат беше високопоставен член на Комисията за разузнаването.

Дали имаше нещо в началото на кариерата му, което предопределяше взривоопасния курс, който той следваше в момента с разследването на комисията? Белкнап потърси някакви модели на поведение, но напразно. Като повечето сенатори от Средния запад той подкрепяше законопроекти, предлагащи стимули за използването на етанола като заместител на бензина — етанолът се извличаше от царевица, каквато се произвеждаше в огромните царевични ниви в неговия избирателен район. Той не предприемаше нищо против интересите на „Конагра“ и Каргил. Но извън обичайните форми на работа в полза на неговия избирателен район и на основните му донори, всичко останало беше умерено, прагматично. Може би твърде бързо проявяваше готовност да направи отстъпки, за да гарантира, че неговите предложения ще бъдат приети като закони. Но в едно съвещателно тяло, което ставаше все по-поляризирано, той се оформи като държавник. Липсваха също сведения за необяснимо богатство. Белкнап реши да се остави на онова, което му подскаже инстинктът. Човекът не беше мошеник или негодник. Беше онова, което изглеждаше. Да предположи всичко това, бе равносилно на залагане, но беше залагане, което той приемаше с готовност. Освен това, ако имаше насилствено решение, ако до комисията „Кърк“ можеше да се стигне през задната врата, някой вече щеше да се е възползвал.