Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Тя извади лист хартия и му го показа.

Fundacion Momento de la Gente

$64000

Instituto de Prensa y Sociedad — Venezuela

$44500

Groupo Social Centro al Servicio dela Accion Popular

$65000

Accion Campesina

$58000

Asociacion Civil Consorcio Justicia

$14412

Asociacion Civil Justicia Alternativa

$14107

Белкнап го погледна. Явно беше качила документа онлайн, преди да напусне, и го бе принтирала в помещението за копиране.

— Подкупи — измърмори той.

— Това са само официалните субсидии. Те купуват само имената на съответните лидери. Въз основа на данните за валутни операции предполагам, че реалните трансфери са поне сто пъти повече.

— Исусе. Те си купуват още едно правителство.

— Защото хората не са достатъчно умни да решат сами. Те така разсъждават. — Тя поклати глава. — И голяма част от операциите се извършват с компютърни мрежи. Познавам един тип, Уолтър Сакс, истински вълшебник с компютрите. Работи в компанията, където аз работех. Странна птица, но гений.

— Говориш за компютърен специалист във фирмата, където си работила?

— Странно е, знам. Завършил с най-добър успех в Института за информационни технологии. Работата му във фирмата е неговият начин да не работи. За него е като детска игра. Това означава, че може да изкара целия ден във вегетиране. Той е гений, лишен от амбиции.

— Андреа, трябва да внимаваш много с кого общуваш и на кого се доверяваш — каза рязко Белкнап. — За тяхно и за твое добро.

— Знам — въздъхна тя. — Толкова е отчайващо всичко. Много информация, а нищо не знаем. Тета. Генезис. Пол Банкрофт. Джаред Райнхарт. Рим. Талин. Оръжейна търговия. Политически манипулации. Гледаме пипала, а все още не знаем кой е октоподът.

Те обсъдиха отново онова, което им бе известно, още няколко минути, но не постигнаха никакъв напредък. Изтощението, което и двамата усещаха, замъгляваше мислите им като с черни кълба дим и по общо съгласие те си легнаха. Белкнап си избра леглото до прозореца. Обща стая с отделни легла. Имаше интимност и същевременно дистанция. Изглеждаше правилно.

Очакваше се, че сънят ще дойде лесно, но не се оказа така. Той се събуди няколко пъти през нощта, вторачен в омразната физиономия на Ричард Лъгнър. Няколко пъти му се яви и Джаред Райнхарт, който излъчваше извънземно сияние, лутайки се из коридорите и дълбините на неговия ум.

Винаги ще бъда тук за теб — каза Райнхарт на погребението на жената на Белкнап.

Знай, приятелю. Винаги ще можеш да разчиташ на мен — му каза Райнхарт по телефона няколко часа след като Белкнап разбра за смъртта на Луиза по време на операция в Белфаст.

В един живот на непостоянство Джаред Райнхарт се оказа единственото постоянно нещо. Хладният му разум, непоколебимата му преданост, неговият пъргав ум. Той беше приятел, съюзник, дори пътеводна звезда. Когато имаше нужда от него, той непременно се появяваше, сякаш воден от шесто чувство.

Каква ли беше истината? Ако Белкнап грешеше в това, че се доверява на Джаред, на кого другиго можеше да вярва? Ако бе сбъркал толкова за него, как можеше да вярва на себе си? Въпросите го пронизваха като студена стомана. Той се въртя и се мята, събирайки на топка чаршафите, взира се в тавана най-малко един час.

Чуваше трафика отвън и дишането на Андреа. Отначало дишането й бе дълбоко и равномерно. После стана учестено. Чу я да плаче в съня си, да издава звуци на страдание, а когато са обърна към нея, видя, че размахва ръцете си, сякаш да се защити от невидими нападатели.

Приближи се до нея, докосна лицето й.

— Андреа — прошепна той.

Очите й се отвориха, втренчени, ужасени. Сега дишаше тежко, сякаш бягаше.

— Всичко е наред — каза той. — Имаш кошмар.

— Кошмар — повтори тя със сънлив глас.

— Сега си будна. Тука си при мен. Всичко е наред.

Слабата светлина — уличното осветление, което проникваше през щорите, — очертаваше нейните скули, нежната й кожа, устните й.

— Моля те — каза тя. — Моля те, прегърни ме.

Прошепнатата команда.

Той отмести кичур коса от челото й и я обгърна с ръце. Усети колко е крехка в прегръдката му, колко е топла и сякаш вля в него от своята топлина.

— Андреа — каза той.

Дишаше дълбоко, по някакъв начин опиянен от нейния аромат, от топлината и присъствието й. Лицето й блестеше като порцелан.

— Не е свършил, нали? — попита тя. — Кошмарът.

Придърпа я още по-близо до себе си и тя се притисна в него, отначало страхливо, а после нежно.

Приближи главата си до нейната.

— Андреа — измърмори той, а тя притисна устните си до неговите и го обгърна с ръцете си.