Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Съжалявам за неудобното пътуване — каза Белкнап. — Но изглеждаше за предпочитане пред останалите алтернативи.

— Аз не се оплаквам. Поне спрях да повръщам.

— Организмът ти се мъчеше да изкара навън фентанила.

— Съжалявам, че стана пред теб. Не беше много романтично.

— Колелетата можеха да те убият или по-лошо.

— Така е. Да не забравя да ти изпратя благодарствено писмо. Между другото, вече знаеш всичките ми тайни, нали? Сигурно доста съм се разприказвала.

— Така времето мина по-бързо — каза той, а очите му се смееха.

— Все още се чувствам изцедена.

— Четири лепенки дурагестик. Все едно са те били с юмруци.

— Четири, а?

— Казах ти. Два на задника ти, една на гърдите и една от вътрешната страна на бедрото. Всяка от тях вкарва силен наркотик в кръвта ти. Плюс гадна рана върху бедрото ти, която трябва да наблюдаваш.

— Кажи ми, как махна всичките тия лепенки от мен? — попита тя и се изнерви.

— Как мислиш? Нямаше подръка сестра.

— Досещам се.

— Респираторната депресия не е признак за добро здравословно състояние, нали? Какво можех да направя?

— Не се оплаквам. Исусе, благодарна съм.

— Чувстваш се неудобно. Това е лудост.

— Знам, че е така. Знам това. Само е малко… по-далеч, отколкото стигам при първата среща. Събличането на дрехите, имам предвид.

Белкнап не отклони поглед от автомобилния трафик пред себе си и не каза нищо. След известно време попита.

— Все още ли не си спомняш нищо за отвличането?

— Спомням си как пристигнах в Ларнака, как се регистрирах в хотела. После черна мъгла. От наркотика, предполагам. Губят ми се дълги периоди, за които не си спомням нищо. Само откъслеци и отделни проблясъци. Може да съм халюцинирала, но имам спомен как ти ме държеше. С часове.

Той сви рамене.

— Предполагам, че съм бил уплашен.

— За мен ли?

— Поради това ти си за мен лоша вест, сестричке. Добрият агент не бива да се обвързва. — Говореше грубо, но въпреки това споменът му заседна в гърлото. — Джаред винаги го повтаряше.

— Мислиш ли, че Ставрос е знаел какво го очаква?

— Трудно е да се каже. Ставрос държеше нечии конци, но беше в ръцете на собствените си кукловоди, които дърпаха неговите конци. Този път невнимателно.

— Те се чувстват заплашени.

— Били сме на косъм — каза Белкнап. — Пианото е щяло да ни падне всеки момент върху главите.

— А аз през това време ровех в архивите на фабриката за пиана.

В огледалото за обратно виждане той наблюдаваше колите наоколо. Инстинктът щеше да му подскаже дали ги следят. Изгледа прегърбена жена встрани от пътя с пазарска количка, пълна с бутилки: подставено лице? Не, съвсем истинска, реши той, с онзи тип сплъстена коса, която се получаваше след седмици без никаква грижа.

— Разказа ми какво се е случило в Розендейл. Не можеше да го таиш в себе си.

— Това, което направих там, може ли да промени човека? — Гласът й бе сподавен.

— Може, ако позволиш.

Тя затвори очи.

— След като се случи, имах чувството, че отивам в ада. Сякаш прекрачих граница; стигнах до място, от което нямаше връщане назад. И не знам как, но след онова, което ми се случи в Ларнака, вече не се чувствам така. Защото има някакво зло, което не играе по правилата, които аз познавам. — Тя отвори очите си и в тях имаше проблясък на предизвикателство. — Сега чувствам, че ще отида в ада само ако ме завлекат там насила. Но аз ще се дърпам и ще пищя.

Белкнап я изгледа сериозно. Убила си двама души — помисли си той. — Добре дошла в клуба .

— Направила си каквото е трябвало да направиш. Нищо повече, нищо по-малко. Те са те помислили за слаба и са сбъркали. Слава Богу.

Той знаеше, че и двамата са наранени дълбоко и невидимо. Но знаеше също, че сега не е моментът да лекуват раните си. Това само щеше да ги забави, може би с фатални последици.

— А сега какво? — попита безразлично Андреа. — Какво търсим?

— Дяволска паяжина. — На бетонната детелина той сви по шосе 1–95 Юг. — И знаеш ли какво ще намериш, когато се натъкнеш на голяма паяжина? Някъде там в околността? Голям тлъст паяк.

Обърна се и я погледна внимателно. Имаше сенки под очите като жълтеникави рани. Беше изтощена. Но не забеляза вторачения поглед на страха, който някои хора придобиват след травматичен епизод. Тя бе преживяла разтърсваща случка, но не бе разтърсена от нея.

— Още ли си ми ядосан, че заминах за Кипър? — Кафявите й очи лъщяха на сутрешната светлина.

— Ядосан и радостен. Докато бях там и карах около къщата на Ставрос, беше посред бял ден и слънцето грееше. Но теб те нямаше. И на мен ми се струваше, че е нощ. Имаше някакъв мрак.