Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Вдигането под тревога на официалните служби щеше да държи противниците му засега в отбрана, знаеше Белкнап. Така че за момента тя бе в безопасност.

Но не и Никос Ставрос. Остави я да спи спокойно на тясното легло, после се метна на ланд роувъра и подкара обратно към къщата на Ставрос. Криволичещият път бе същият, както си го спомняше, но остана озадачен, че външната порта бе отворена.

Близо до огромната къща, чийто покрив блестеше на слънцето, забеляза три полицейски коли. Прислужникът, с когото се запозна при предишното си идване, Каюс, изглеждаше блед. Разпозна мъжа от летището, Макгий, който разговаряше с местни хора.

Спря черния ланд роувър и след като кимна към агента на ДЕА, влезе в къщата.

Там в библиотеката бяха надупчените от куршуми останки на Никос Ставрос. Тялото му изглеждаше дори по-дребно, отколкото приживе, крайниците му — още по-тънки. Около него имаше локва кръв. Очите му бяха отворени и гледаха безжизнено.

Белкнап огледа помещението. Дървената ламперия на библиотеката беше надупчена от куршуми. Измъкна парче олово, забило се в дървен стол, определи на око тежестта и диаметъра му. Те не се използваха от военни; бяха куршуми с кухи върхове и частично медно покритие, предназначени за специални операции в САЩ, любимите и на Белкнап. Сякаш някой е възнамерявал да го замеси.

През отворен прозорец близо до предния коридор той чу Макгий да говори по мобилния телефон с началниците си. Съобщаваше им, общо взето, подробности — балистични и за местоположението. После Белкнап го чу да казва с тих глас.

— Той е тук — замълча за миг. — Не, видях снимката и ви казвам, че в момента е тук.

Докато Белкнап се връщаше към колата си, видя, че Макгий се обърна към него и му махна широко усмихнат и с приятелски поглед.

— Хей — каза Макгий. — Точно с теб исках да поговоря.

Гласът му бе сърдечен, любезен.

Белкнап се затича към колата и отпраши на пълна скорост.

В огледалото за обратно виждане забеляза объркването сред служителите, които остави зад себе си. Щяха да се обадят за заповеди — дали ще го преследват? Но докато се получеше одобрение, щеше да е твърде късно.

Сети се за уплашеното лице на Ставрос по време на посещението му по-рано през деня. Сякаш магнатът си мислеше, че самата смърт му бе дошла на гости.

Дали не е бил прав?

— Това нещо още ли записва? — попита ухилено едрият тексасец.

Той говореше пространно, защитавайки се от своите критици, и изглеждаше доволен, че репортерът — от „Форбс“ или май от „Форчън“ — не го прекъсваше по средата на излиянието му. Стената зад него бе окичена с негови снимки на лов, за риба, на ски. Корица на търговско списание го обявяваше за ПИРАТА НА ГОВЕЖДОТО.

— Не се притеснявайте — отговори дребничкият брадат мъж в стола за посетители пред махагоновото бюро на тексасеца. — Винаги си нося резервни батерии.

— Защото мога да бъда голям бърборко, ако ми позволят.

— Човек не става главен изпълнителен директор на един от най-големите производители на говеждо, без да знае как да обясни откъде идва.

Очите на дребния мъж блестяха под очилата му с дебели рамки и той се усмихваше с лекота. Не беше като повечето журналисти, с които се бе сблъсквал тексасецът.

— Е, истината е относителна, както обичаше да казва моят баща. Що се отнася до онези слухове, че съм злоупотребил с пенсионния фонд, това са само слухове. Предложението, което направих, е в интерес на акционерите. Онова, което казвам, е: Направете изчисленията. Не са ли акционерите също хора? Стари моми, възрастни дами, цяла сюрия. Чувал ли си някога хората с тяхното положение да се притесняват за акционерите?

Мъжът с касетофона кимна енергично.

— Нашите читатели ще искат да научат повече за това. Но докато все още откъм вратата идва ярка светлина, мисля, че първо фотографът ни трябва да ви направи няколко снимки. Съгласен ли сте?

Широка усмивка.

— Доведи го. Профилът ми отляво е по-фотогеничен, бих казал.

Дребният мъж излезе от ъгловия кабинет на тексасеца и след малко се върна с друг човек, як, с квадратна глава и къса светлокестенява коса, която от пръв поглед не личеше, че е перука. Той носеше фотоапарат в куфарче и нещо, което приличаше на триножник в калъф. Главният изпълнителен директор му подаде ръка.

— Ейвъри Хаскин — каза той. — Но вие знаете името ми. Тъкмо казвах на вашия колега Джоунси, че профилът ми отляво е по-фотогеничен.