Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Белкнап се затича към метална врата, която водеше към пистата, размахвайки пластична карта за самоличност към пазача.

— ДЕА — измърмори той и посочи с палеца към суматохата отвън, след което отвори металната врата и се насочи към групата служители, наобиколили самолета „Гълфстрийм“. Това бе последното място, където натрапник като него трябваше да си показва лицето, но той знаеше от опит, че при струпване на служители от различни служби проникването бе най-лесно. Беше същото, като да се появиш неканен на сватба; всеки щеше да си помисли, че си от другото семейство. Освен това никой не подозираше, че на сборище на вълци може да се появи овца: присъствието на множеството въоръжени и униформени служители от правораздавателните органи само по себе си бе гаранция, че никой външен човек няма да посмее да припари при тях.

Белкнап заговори един от агентите на ДЕА.

— Бауърс, от Държавния — каза той, което означаваше, че е от Държавния департамент на САЩ или американски агент, който работи под прикритие, предоставено му от ведомството.

Нямаше никакво значение кое от двете предположи мъжът, когото заговори, облечен в риза с цвят каки и кръгла апликация на гърба, в чийто горен край пишеше МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО, САЩ, а отдолу се четеше ДЕА. Имаше и стилизирана интерпретация на летящ орел на синьо небе над ивица зелена земя. Мъжът носеше значка, която го идентифицираше като специален агент.

— Знаете ли, че птицата е на Никос Ставрос? — попита Белкнап.

Американецът вдигна рамене и посочи с глава към друг американец, явно негов началник.

— Бауърс — повтори Белкнап. — От Държавния. Получихме сигнал по същото време като вас. Двайсет-три-пет — това бе бюрократичното обозначение за спешна акция. — Тук съм само за да наблюдавам.

— Макгий. Кипърците нахлуха преди минута. — Американецът имаше зализана руса коса, малки щръкнали уши и червенина на челото, бузите и носа — характерни за човек, който стои много навън и изгаря от слънцето. — Получили са съобщение за експлозиви в алтиметъра.

Дочу се кучешки лай откъм кабината. Вратата беше отворена и от нея се спускаше сгъваема стълба.

— Казаха ни, че имало пратка с хероин. — Белкнап изглеждаше отегчен, неприветлив. Той знаеше, че нищо не предизвиква повече подозрителност от демонстрацията на приятелство и прекалено любезното държане. Вътрешните служители винаги се издаваха със своята сърдечност.

— Най-вероятно става дума за няколко кила фъшкии — каза русият американец с полупровлачения говор на западните щати. Но ще разберем, нали така? — добави той и му хвърли изпитателен поглед.

— Вие ще разберете — отвърна Белкнап. — Нямам намерение да вися тук целия следобед. Имате ли информация за регистрацията на самолета?

Мъжът забави отговора си малко по-дълго от нормалното.

— Очакваме я.

— Очаквате я? — Белкнап го изгледа в очите. — Ако аз исках да излъжа, нямаше да говоря глупости.

Агентът от ДЕА се засмя.

— Е, не е голяма тайна, нали?

— Това, което ме интересува, е, дали сте потвърдили, че е на Ставрос. Ами пилотът?

— Пилотът е служител на Ставрос също — отговори мъжът от ДЕА, кимайки. — Ето го и него.

Придружаван от двама въоръжени кипърци, пилотът слизаше по алуминиевата стълба и протестираше на висок глас.

Белкнап извади уоки-токито и заговори на въздуха:

— Тук Бауърс. Потвърдено е, че пилотът е на служба при Ставрос. — Малко театър за американеца Макгий.

Русият служител на ДЕА поговори с кипърците и после се обърна към Белкнап.

— Няма дрога засега. Но има дрогирана пътничка.

Белкнап погледна натам и видя дребната фигура на жена в полусъзнание, която полупридружаваха, полувлачеха двама яки кипърски полицаи.

Беше Андреа.

Благодаря, Господи! Изглеждаше недокосната, без белези, само очите й се затваряха и краката й бяха омекнали. Всичко говореше за интоксикация от опиат. Състояние на омаломощеност, което обаче бързо се оправяше.

На пистата, близо до зеления военен автомобил, пилотът се правеше, че е учуден и че нищо не знае. Но Белкнап беше убеден, че действаше по заповед на Никос Ставрос.

Никос Ставрос, който на свой ред действаше по нечия друга заповед.

— Чудя се коя ли е тази? — каза Макгий, гледайки към унесената Андреа.

— Не знаете? Ние знаем. Американка от Кънектикът. Ние първи я подушихме. Пилотът е изцяло ваш.

— Не можете да ни заобиколите — измърмори Макгий, което бе равносилно на отстъпка.