Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Белкнап се подпираше с ръце върху контролното табло; сърцето му биеше лудо в гърдите. Той приближаваше все повече и повече.

Вече различаваше ясно профила на Райнхарт, високите му скули и сенките под очите.

Не бягай от мен!

— Джаред! — изрева той.

Другият мъж не му отговори, дори не се обърна. Дали го чу от рева на двигателя и от кипенето на водата?

Джаред! Моля те!

Райнхарт обаче стоеше изправен и не помръдваше, погледът му бе съсредоточен върху някакъв невидим обект.

— Защо, Джаред? Защо? — Думите излязоха от устата на Белкнап и се сляха с шума на морето.

Бръмченето на моторницата се усилваше, но изведнъж сякаш замря, заглушено от басовата свирка на товарен кораб.

В това време лодката на Джаред подскочи нагоре, после излетя напред и бързо разшири дистанцията между тях.

Големият кораб пристигаше откъм залива Акротири. С широк черен корпус, плаващ под либерийски флаг, той бе един от онези бегемоти, които изглеждаше невъзможно да пропуснеш, но много лесно можеш да не забележиш в открито море. Сега Полукс доближи моторницата до носа на товарния кораб. Лудост! Той се движеше самоубийствено близо до носа. Висока вълна закри видимостта на Белкнап и той се уплаши дали наистина Джаред не иска да се самоубие. След като вълната се разпени, Белкнап разбра каква е играта на Райнхарт.

Никакви трески. Никакви останки от корабокрушение. Абсолютно нищо. Джаред постигна своята цел: скри се зад товарния кораб.

Белкнап достатъчно добре познаваше своите навигаторски възможности, за да не прави опити да се доближи до товарния кораб или до опасния му килватер. Вместо това той се придвижи под ъгъл покрай него, за да има видимост към водата отзад. Застанал прав до кабината, Белкнап завъртя приличащия на волан на автомобил щурвал силно надясно, надничайки през това време над напръсканото с капки предно стъкло.

Най-накрая Белкнап постигна ъгъла, към който се стремеше. Плаващият под либерийски флаг бегемот беше обемен съд, забеляза той: товарът му можеше да е от руда или портокалов сок, торове или гориво. Тези кораби контейнери си приличаха като две капки вода. Около четирийсеттонният съд бе най-малко сто и петдесет метра дълъг. Сега можеше да вижда и от двете му страни. Огледа водата, която искреше и проблясваше на слънцето като пустинен пясък, и усети някаква студенина.

Джаред Райнхарт — негов приятел, негов враг — беше изчезнал.

След като Белкнап се върна на пристана, гневът бушуваше в главата му като океан. Дали наистина Райнхарт е бил отвлечен? Или бе сложно скроена измама?

Мъчителните подозрения се върнаха. Мисълта, че неговият най-добър приятел и духовен наставник — да, Полукс на своя Кастор — беше предател , и то не само спрямо него, сякаш се забиваше като нож в сърцето. За хиляден път той затърси отчаяно друго обяснение. Представи си притесненото изражение на Джаред: изражение на човек, за когото Белкнап беше заплаха. Защо? Защото Белкнап бе прозрял измамата или имаше и друга причина? Въпросите напираха, прииждаха и го изпълваха с отвращение, сякаш го бе налегнала морска болест.

Сред тази пълна бъркотия имаше една-единствена утеха: мисълта, че Андреа е вече тук. Кариерата му премина в продължителна изолация и липса на компания. Това бе една от причините, поради които Полукс означаваше толкова много за него. Агентите на терен внимават да не пускат корени и онези, които не могат да свикнат със самотата, не се задържат дълго. Но човек може да понесе едно условие, без да го желае, а сега повече от всякога той жадуваше за отмора и отсрочка. Погледна си часовника отново.

Тя трябваше вече да е в стаята и да го чака. Нямаше да е сам повече.

Докато караше към хотел „Ливадиотис“ на площад „Свети Лазар“, той трябваше непрекъснато да си напомня да гледа пътя, трафика и останалите автомобили. Скоростта му се определяше не от знаците, а от това, което другите шофьори бяха установили като нормална скорост — доста по-висока. Хотелът беше избран не заради удобствата му, а заради близостта до големите магистрали и Белкнап наблюдаваше различните камиони и тирове, които пътуваха към пристанището или към летището. Ето един жълто-червен ван на куриерската служба DHL, чийто шофьор бе извадил косматата си ръка от отворения прозорец сякаш подпираше покрива. Зелено-бяла цистерна с дълъг цилиндричен контейнер с втечнен пропан. Бетоновоз с бавно въртящия се барабан. Бял ван без прозорци на „Скай кафе“.