Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Ще ви приеме в библиотеката — каза му прислужникът. Когато мъжът се обърна, Белкнап мярна малък пистолет „Лугър“ в черното му сако. Знаеше, че му го показа нарочно.

В библиотеката рафтовете за книги бяха малко, кристалният полилей сякаш бе взет от венециански дворец, и сигурно беше така. Дотук къщата изглеждаше така, както Белкнап си я представяше, като се започваше от мебелите в стил ампир и се стигнеше до картините от стари майстори.

Никос Ставрос обаче се оказа не такъв, какъвто си го представяше. Белкнап очакваше мъж с едър гръден кош, силна челюст, пронизващ поглед и яко ръкостискане — познатия тип гръцки корабен магнат, който се е издигнал, за да се наслаждава на фините неща, и същевременно не се срамува от шума и глъчката в корабостроителницата.

Мъжът, който стана на крака и пое ръката му отпуснато, точно обратното, се оказа безличен екземпляр. Погледът му бе размит и разсеян. Беше слаботелесен: хлътнал гръден кош с тънки китки и издължени крака като на момче. Оредялата му почти безцветна коса бе полепнала на фъндъци по черепа му, на места мокра от пот.

— Никос Ставрос? — Белкнап го разгледа внимателно.

Ставрос си бръкна в ухото с малкия пръст с дълъг нокът.

— Можеш да ни оставиш, Каюс — каза той на мършавия слуга. — Ще разговаряме насаме. Всичко е наред. — Тонът му противоречеше на думите. Той очевидно бе уплашен.

— И така, с какво мога да ви помогна — попита Ставрос Белкнап. — Звучи като въпрос на продавачка, нали? — Мъжът се разсмя за кратко и облиза нервно устните си. — Сега сериозно. Цялата ми кариера е основана на сътрудничество.

Стисна ръцете си в опит да спре треперенето им.

Белкнап се обърна и видя, че прислужникът бе застанал на прага на библиотеката.

Вратата се затвори тихо; от вътрешната страна имаше кожена тапицерия. Белкнап се доближи още повече към Ставрос, който се бе свил уплашено.

И въпреки това го прие. Защо? Защото явно усещаше, че няма друг избор. Не смееше да си навлече гнева на Генезис.

Сътрудничеството е едно — каза грубо Белкнап. — Съучастието — съвсем различно.

— Разбирам — каза Ставрос, но явно нищо не разбираше. Беше неимоверно богат човек, но трепереше от страх. Това силно озадачи Белкнап. — Винаги съм бил готов за съучастие.

— Съучастие — оперативният агент присви очи. — С нашите противници.

— Не! — извика Ставрос. — Това не. Никога това.

— Решенията са взети на стратегическо ниво. Кои дейности да бъдат придобити . Кои субсидиари да процъфтяват . Кои партньорства да бъдат прекратени . — Думите на Белкнап бяха неясни, заплашителни; целта му бе едновременно да го обърка и да го предразположи.

Ставрос закима енергично.

— Трудни решения, обзалагам се.

Белкнап не му обърна внимание.

— Да поговорим за „Естотек“ — каза той.

Трябваше да внимава да не прояви нито един признак на несигурност или колебание. Щеше да го притиска, да пита каквото го интересуваше, и да импровизира, ако бе необходимо.

— „Естотек“ — повтори Ставрос, преглъщайки с мъка. — Звучи като хапче против забременяване.

Напрегнат кикот. Отново магнатът облиза нервно устните си, които изглеждаха напукани. В левия ъгъл на устата му се бе събрала слюнка. Беше силно стресиран човек.

Белкнап направи още една заплашителна крачка по-близо до кипърския корабовладелец.

— Да не мислиш, че си смешен? Да не си въобразяваш, че съм тук за сладки приказки?

Белкнап се протегна, хвана магната за бялата копринена риза и го придърпа към себе си с жест, който намекваше за бездънни резерви от насилствен гняв.

— Съжалявам — каза Ставрос. — Чакай, а какъв беше въпросът?

— Искаш ли да прекараш остатъка от живота си в състояние на пълна неподвижност, непоносими болки и обезобразяване, от което да му се доповръща на човек?

— Нека помисля — Не. — Ставрос се закашля силно. Лицето му бе почервеняло, когато се обърна към Белкнап. — „Естотек“. Това е компания само за фасада, нали? — Ние така правим бизнес. Но ти знаеш това.

— Това, за което става дума, не е аз какво знам. А твоето поведение .

— Добре. Добре, разбирам. — Ставрос се протегна към бутилките с алкохол и с треперещи ръце си наля едно питие. — Къде ми е възпитанието? — каза той. — Трябваше да предложа и на теб. Ето, вземи това — той му подаде чашата с дебело дъно.

Белкнап я взе и плисна съдържанието й в лицето на Ставрос. Алкохолът замъгли погледа на кипъреца и от очите му бликнаха сълзи. Поведението му бе грубо, но Белкнап интуитивно съзнаваше, че за него е от съдбоносно значение да провери докъде може да се простират границите на тази грубост. Само човек, който имаше зад гърба си изключителна власт, можеше да си позволи да се гаври с магнат като този.