Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Адресът, който имаше, Лефкара авеню 500, беше едновременно точен и колкото и странно да заучеше, не носеше достатъчно информация. Накрая, той установи, че Никос Ставрос по същество притежава цял хълм и прилежащия плаж в покрайнините на Ларнака. Резиденцията гледаше към морето и представляваше истинска крепост. Стените бяха огромни, недостъпни и с бодлива тел на върха, с наблюдателни камери през десетина метра; дори откъм морето редици от шамандури показваха, че са взети предпазни мерки като мрежи на дъното и периметърни кабели. Бомба, пусната от въздуха, можеше да разтресе мястото, но по никакъв друг начин, проникването беше невъзможно.

От най-близкия съседен хълм — пясъчно, обрасло с ниски храсти възвишение, се виждаше ослепителната яркозелена морава, плод на интензивно поливане. Къщата беше огромен триетажен ориенталски тип палат с бяла гипсова мазилка, богато украсени балкони и фронтони. Цялата постройка се разширяваше навън на няколко места като огромна морска звезда или изкусно сгънато оригами, чиято симетричност трудно се установяваше. Беше заобиколена от около четирийсет акра земя. Близо до къщата забеляза градини с цветя, храсти, оформени като скулптури, подрязани в различни странни форми кипариси. С помощта на бинокъла Белкнап установи местонахождението и на различни помощни постройки: конюшни, плувен басейн, тенис корт. Забеляза няколко ниски къщички във формата на хижи, които явно не се виждаха от главната къща: колиби за кучетата пазачи без съмнение. С тяхна помощ патрулираха мястото през нощта, мощните им челюсти бяха смъртоносни като куршуми. Униформени обикаляха из периметъра; взирайки се по-внимателно, забеляза, че са въоръжени с автомати.

Свали бинокъла си, чувствайки се съкрушен. Спомни си разказа на Генадий за кучетата, които надушваха следите, и за кучетата, които ловяха плячката. Дали не се захващаше с нещо, което изглеждаше извън границите на неговите способности? Дори да преодолеете наблюдателната техника, корабният магнат бе охраняван от въоръжена бригада. Почувства се безпомощен.

Ситуацията е безнадеждна но не критична — обичаше да казва понякога Райнхарт. Споменът за гласа на Джаред предизвика у него почти физическа болка. Не можеше да е истина. Явно бе истина. Въртящ се соленоид от съмнение и убеденост — променлив ток от признание и отричане — изцеждаше и последните му сили за концентрация.

Защо въобще беше тук? През последните девет дни беше погълнат от мисията да спаси Джаред Райнхарт — или да отмъсти за него. Ръководеше се от увереност, която изчезна предишната вечер. Сега Хрътката преследваше нещо различно, нещо трудно, нещо, което не можеше да бъде осквернено, нещо съществено. Преследваше истината.

Гласът на Андреа: Кажи ми къде е безопасно?

Подземен свят, който обхваща целия глобус.

Никъде не беше безопасно. Никъде нямаше да е безопасно. Не и докато Белкнап не го направеше такова. Или го убиеха при опита му да го направи.

Слънцето блестеше — обедно време в Средиземноморието, небето с онзи неподражаем средиземноморски лазур — и въпреки това можеше да се окаже тъмно като в рог. Белкнап се гордееше, че различава измамите, а бе прекарал по-голямата част от живота си като жертва на измама. Стомахът му се свиваше. Може би бе време да признае безполезността на усилията си. И да остави Генезис да прави каквото си иска?

От болката се роди ново усещане за решимост. Имението на Ставрос беше свръхохранявано. Но не можеше да няма поне едно слабо място. Мъглата отстъпи място на кристална яснота и още една от приказките на Джаред: Когато няма друг начин, опитай през парадния вход.

Половин час по-късно Белкнап отиде до имението с нает ланд роувър; на мъжа с каменно лице до най-външната порта каза само едно изречение, което той на свой ред предаде на друг, а той на трети. Претърсиха него и колата му, след което му махнаха да влезе. Паркира, както му наредиха, на сенчест паркинг, покрит с пясък, внимателно загладен като японска пясъчна градина. На входната врата той повтори думите си пред прислужник в официално облекло. Беше простичко, но отчетливо: „Кажете на г-н Ставрос, че ме изпраща Генезис.“

Отново се оказа вълшебна думичка. Прислужникът, висок и слаб мъж над шейсет години, с леко жълтеникав цвят на лицето и торбички под кафявите си очи, не предложи на Белкнап питие или нещо друго. Говореше английски с лек ориенталски акцент, но движенията му бяха надменни и почти превзети — една от останките, вероятно, от колониалното минало на острова. Фоайето беше с таван от махагон; дървена ламперия украсяваше стените в коралов цвят.