Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Защо правиш това? — изскимтя кипърецът с тон на примирение и отказ от съпротива.

— Млъкни, проклет боклук — изръмжа Белкнап. — Ти се превръщаш все повече в слабо звено, отколкото в актив.

Ставрос премигна.

— Ти си от…

— Тъкмо идвам от Лейнам.

— Не разбирам.

— Създаден бе съюз. Получена бе придобивка. Ти си част от нас сега.

Ставрос отвори устата си, но не излезе нито дума от нея.

— Не ме лъжи — викна Белкнап. — Ти сгреши. Плаваше твърде близо до вятъра.

— Моля те. Нищо не съм им казал! Трябва да ми повярваш!

Все пак успя да стигне до някъде.

— Кой?

— Онези следователи си тръгнаха с празни ръце. Нищо не им казах.

— Кажи ми повече.

— Няма нищо за казване.

— Какво, по дяволите, криеш?

— Казах ти. Не стигнаха до нищо, тия вашингтонски копелета в кафяви костюми. Адвокатът, който ми препоръча Лъгнър, беше с мен. Джон Мактагарт, нали така? Можете да го питате, момчета. Ония хрантутници от комисията „Кърк“ вдигнаха всякакъв шум. За каквото се сетиш. Но ние ги отрязахме.

— Само че това не е била единствената ти среща с тях, нали така?

— Единствената беше! — Изблик на страх и възмущение. — Трябва да ми повярвате.

— Сега пък ни поучаваш какво ние трябва да направим.

— Не! Нямах това предвид! Не ме разбирай погрешно.

— Отново раздаващ заповеди.

Дръж го в напрежение.

— Моля те. Не знам откъде комисията „Кърк“ се е добрала до онова, което е научила, но аз не съм източникът. Защо, по дяволите, ще им предоставям информация? Каква е логиката? Говореха ми, че ще отнемат регистрацията на моя флот, ако установят, че се отнасям пренебрежително към Конгреса на САЩ. Нещо от тоя род. Напомних им, че съм кипърски гражданин! Те продължиха да говорят за един от американските ми субсидиари. Бяха много далеч от истината и аз им го казах.

— Признай си — каза Белкнап. — За теб ще е по-добре така. Ние просто искаме да го чуем от теб.

— Ти не ме разбра. Държах си езика зад зъбите. Хей, аз съм кипърец, ние знаем какво да правим. Нищо не съм казал. Нищо. Бях като голяма морска риба. Моля те. Мактагарт ще гарантира за мен. Ти трябва… Моля ви, трябва да ми повярвате.

Белкнап запази мълчание за един дълъг миг.

— В крайна сметка няма никакво значение дали аз ще ти повярвам — каза най-накрая той с тих глас. — Онова, което има значение, е дали Генезис ти вярва.

След като чу името, корабният магнат пребледня.

Белкнап се ръководеше от инстинкта си, възползвайки се от основния механизъм на параноята. Както дебелият омански княз даде да се разбере, до голяма степен силата на Генезис произтичаше от факта, че никой не знаеше с точност кой е той или кой може да работи тайно за него.

— Моля те — изхленчи кипърецът. Очите му шареха уплашено. — Трябва да отида до банята — заекна той. — Ще се върна след миг.

Той се шмугна в съседната стая, а оттам през малката врата.

Какво ли е намислил? Едва ли викаше подкрепление; можеше да предупреди прислужника си само с едно натискане на копчето. Тогава нещо друго.

Изведнъж Белкнап се досети. Обажда се на партньора си в Талин.

Когато се върна минута по-късно, Ставрос погледна Белкнап странно; малките съмнения, които хранеше, бяха избуяли като растение в пустинята след дъжд.

— Ричард Лъгнър е…

— Мъртъв — каза Белкнап, — вярно е. Виж, той се опита да предоговори условията с Генезис. Нека това ти послужи за урок.

Пребледнялото лице на Ставрос стана още по-бледо. Стоеше като попарен, по копринената му риза имаше петна от скоч, а под мишниците и по гърба беше потъмняла от пот. Той потрепери, когато Белкнап задържа погледа си в него.

— Той… той…

— Имаше късмет. Умря бързо. С теб няма да е така. Приятен ден.

Белкнап го изгледа с презрение, докато си тръгваше, затваряйки тежката врата зад себе си. Чувството на триумф изчезваше, увлечено от водовъртежа на съмненията — и разбира се, от приемането на всеизвестната истина, че ранените животни са винаги най-опасните.

Докато Белкнап караше ланд роувъра по пясъчния склон и по крайбрежния път, умът му трескаво работеше. Срещата със Ставрос се оказа полезна по начин, който Ставрос не бе в състояние да оцени, но Белкнап все още не бе асимилирал напълно информацията, която получи. Един факт бе определено важен: за Ставрос Генезис бе враг, от когото се страхуваше, враг, когото трябваше да предразполага, на когото трябваше да угажда, но, така или иначе, враг. Лъгнър не беше агент на Генезис, а противник. Това бе изненада. Дали имаше начин да се насъска една група срещу друга?