Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Усети, че го полазват тръпки, и отново си погледна часовника. Сгреши, че й позволи да пристигне; трябваше да се постарае да я разубеди. Не го направи, защото тя бе взела твърдо решение. И все пак не се ли дължеше и на факта, че някъде вътре в себе си желаеше тя да дойде?

На огромна кафява табела името на хотел „Ливадиотис“ сякаш бе изписано с букви, издълбани в камък. Националните знамена на девет държави, явно избрани случайно, стърчаха от табелата в несполучлив опит да се придаде международна значимост на хотела. Над партерния етаж имаше три етажа с арковидни почти полукръгли прозорци. Стаите бяха с кухненски боксове, поради което ги водеха за апартаменти, и мястото имаше познатия мирис на стара кухненска гъба в евтино жилище на страните с горещ климат. Мъж в инвалидна количка измърмори нещо като поздрав, след като Белкнап влезе. Лицето му с мрежа от капиляри лъщеше, което напомни на Белкнап за листата на някои тропически растения. Чворестите му ръце изглеждаха яки. Имаше нещо завоалирано в погледа му, едновременно агресивно и потайно.

Но Белкнап прекалено много бързаше, за да умува над присвитите устни на сакатия хотелски чиновник. Той си взе ключа — беше старата европейска система, ключът от стаята, прикачен към гумена тежест, се връщаше на рецепцията, когато гостът излизаше от сградата — и се отправи към стаята, която нае сутринта. Асансьорът беше бавен и малък; след като излезе от него, попадна в тъмен коридор. Осветлението беше на таймер, спомни си той: една от мерките за пестене на разходи. Вътре в стаята миризмата на стара кухненска гъба се усили. Затвори вратата след себе си. Видя чантите на Андреа на пода, близо до дрешника и изпита облекчение. Тя спохождаше мислите му по-често, отколкото го изискваше естеството на неговите преследвания. Нейното ухание, косата й, меката и топла кожа: не можа да забрави тези неща, след като прелетя над Атлантика.

— Андреа — викна той.

Вратата на банята беше отворена, стаята тъмна. Къде ли е? За кафе сигурно в някое от близките кафенета — за да се пригоди към часовата разлика. Завивките бяха намачкани, сякаш беше лягала да подремне. После сърцето му започна да бие лудо, осъзнавайки по-бързо от ума, че се бе случило нещо. Сгънатият лист хартия върху нощното шкафче: беше бележка.

Взе я, прочете я бързо, поразен от страх и гняв. Насили се да прочете отново бележката бавно. Стомахът му се сви на малка твърда топка.

Всичко около бележката потвърждаваше чувството му за страх. Беше написана с молив на хартия от хотела. И двете неща щяха да попречат на всеки опит за съдебно-следствено изследване. Нито пък посланието бе оформено като бележка за отвличане. Влязохме във владение на пакета — се казваше в бележката. — Приятно прекарване. Но онова, от което кръвта му се смрази, беше подписът: ГЕНЕЗИС.

Мили Боже! Да не би появата на Джаред Райнхарт да беше номер да отвлекат вниманието му, докато организират отвличането? Ужасът на Белкнап се превърна в ярост — ярост преди всичко към себе си. Той беше позволил това да й се случи. Но неговата силна болка, както и чувството му за вина бяха лукс, който той не можеше да си позволи — който тя не можеше да си позволи.

Мисли, по дяволите! Трябваше да измисли нещо.

Отвличането беше отскоро, което означаваше, че всеки миг може да е от значение. Беше елементарна математика: колкото повече време минаваше, толкова по-малки ставаха шансовете за спасяване.

Остров Кипър беше прокълнат от десетилетия, разкъсван от вражда и конфликти, корупция и интриги. Но все пак беше само един остров. Смътно усещаше, че този факт бе най-същественият. Похитителите на Андреа щяха да се опитат на първо място да я измъкнат от острова. Ларнака не беше най-оживеното пристанище на Кипър, но тук се намираше най-оживеното летище на острова. Ти какво би направил? Белкнап притисна глава с твърдите си като стомана пръсти, пришпорвайки мозъка си да мисли като похитителите. Скоростта бе императивът. В главата му се зароди идея, която все повече се превръщаше в убеждение: те са я набутали в самолет. Дишаше дълбоко, вкарвайки въздуха през ноздрите си. През застоялите миризми на мухъл и цигарен дим все още се усещаше уханието на цитруса и бергамота на парфюма й. Тя е била в стаята съвсем скоро. Все още беше на острова. Трябваше да направи най-доброто предположение и да действа упорито и бързо.

Примигна и изведнъж се досети. Ванът без прозорци на „Скай кафе“. Не беше на мястото си. Доставките от храна и други стоки за летището винаги се правеха рано сутрин, преди началото на полетите по редовния график. А ванът пътуваше по магистралата за летището в следобедните часове. Беше необичайно, колкото е необичайно човек на „Федекс“ да доставя храни по това време на деня. Спомни си как го полазиха тръпки, когато подсъзнанието му долови нещо нередно. И той осъзна.