Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Мрак посред бял ден — каза Андреа замислено. После погледна закачливо. — Това би било идеално заглавие за роман, не мислиш ли?

— Моля?

— Нищо. Тъпа шега. И така какъв е планът?

— Да се върнем към нещо, за което току-що спомена. За това, че те се страхуват. Защото те се страхуват от нас. Ставрос беше уплашен, но не от мен. Беше уплашен от човека, когото мислеше, че представлявам — Генезис. Но също от сенатора Бенет Кърк, от комисията „Кърк“. Двете неща бяха обвързани в съзнанието му.

— Възможно ли е Генезис да работи чрез комисията „Кърк“? — попита тя. — Просто се опитвам да свържа точките. — Поклати глава. — Исусе. Сенатор от Съединените щати в джоба на луд маниак?

— Не знам дали Кърк е в нечий джоб точно. Както каза, може би идеята е, че Генезис го използва. Работи чрез него. Предоставя му информация може би.

— Това значи ли, че сенаторът е маша? Но това е лудост.

Белкнап смени платното и увеличи скоростта просто за да провери дали някоя друга кола ще ги последва.

— Означава, че сенаторът е много важен играч в цялата тая работа. Вероятно без да го съзнава дори. Защото си мисля за нещо, което Лъгнър каза също. За сенатор от Средния запад. Това ме накара да се замисля дали Генезис използва комисията „Кърк“, дали той — или те, или то — по някакъв начин я употребява за свои цели.

— Или нейни, или негови. — Тя се размърда на седалката и се обърна с лице към него. — Затова ли пътуваме към Вашингтон?

— Радвам се, че си в достатъчно будно състояние, дори четеш пътните знаци.

— Чувствам се все едно съм в търбуха на лъва. Сигурен ли си, че това е най-безопасният начин на действие.

— Точно обратното. Сигурен съм, че не е. Искаш от мен да избера най-безопасните неща?

— По дяволите, не. — Тя отговори без колебание. — Искам да върша правилните неща. Не съм създадена да живея в страх, разбираш ли? Не съм възпитана така. Да се крия в пещера не е в моя стил.

— Нито пък в моя. Знаеш ли, от теб може да стане страхотен правителствен агент. Заплатите не са високи, но пък можеш да паркираш навсякъде.

Белкнап отново погледна в огледалото за обратно виждане, докато говореше. Все още нямаше никакъв признак, че ги следят. Шосе 1–95 бе най-натовареното в Североизтока. Имаше явно спасение в човешкото гъмжило.

— Разполагаме ли с хипотеза за действие — попита Андреа и се протегна. — Смятаме ли, че Пол Банкрофт е Генезис?

— Ти какво мислиш?

— Пол Банкрофт е интелигентен мъж, с визия, идеалист — искрено вярвам в това. Но също така е опасен. — Тя поклати бавно глава. — Крайността на неговата визия я прави чудовищна. Но не суетата го мотивира. Не е лична жажда за власт и пари.

— Един човек, който се опитва да наложи своята морална система на останалия свят. Мисля, че…

— Но всички ние, ако имахме възможност, нямаше ли да го направим? Спомни си какво казва Уинстън Смит в „1984“ на Оруел: „Свободата е свободата да кажеш, че две и две е равно на четири. Ако разполагаш с нея, всичко останало си идва на мястото.“ — Две плюс две е равно на четири. Това върши работа.

— Наистина ли? Дали свободата е твоята свобода да потвърдиш, че онова, в което аз вярвам, е истина? За теб свобода ли е да правиш каквото аз смятам, че е правилно? Искам да кажа, само помисли какво може да последва от това. Има много хора, които са убедени в моралния си кодекс, колкото във факта, че две и две е равно на четири. Ами ако грешат?

— Не бива винаги да се съмняваш в себе си. Понякога, Андреа, трябва да си готов да вземеш страна.

— Не, Тод, не трябва да се съмняваш винаги в себе си. Но ще ти кажа следното. Ами ако някой друг трябва да определя свободата ми? Предпочитам да са хора, които не са убедени, че винаги са прави. Несигурността може да бъде дисциплина. Не в смисъл да се луташ или да си нерешителен, а да знаеш, че ние не сме непогрешими. Да си открит към възможността да приемеш, че нашите решения не са окончателни и че те подлежат на преосмисляне.

— Ти си племенница на голям философ и самата ти звучиш като философ. Може би ти си Генезис?

Тя изсумтя.

— Моля те.

— Ако приемем, че не е Джаред Райнхарт — добави той тъжно.

— Ти наистина ли смяташ, че може да е той? — погледът на Андреа се върна към пътя, който се виеше пред тях като безкрайна сива река.

— Може би.

— Това, което ми разказа за начина, по който е избягал от теб, за начина, по който те е погледнал, ми напомня за нещо, което веднъж ми каза Пол Банкрофт. Той каза, че разумът не е това, което виждаш пред очите си, а онова, което другите виждат.