Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Телата им се сляха в едно, което се извиваше и потръпваше от възбуда. Това бе начин да отрекат насилието и смъртта на които станаха свидетели, потвърждение пред лицето на отрицанието, начин да кажат да в свят на не .

Никой не беше повече жаден за публичност от сенатор без трудов стаж. Затова и сенаторът Кенет Кахил, новак от Небраска, се вписваше идеално в схемата. По време на предизборната кампания той без съмнение се радваше на доста внимание в местните вестници; след избирането му обаче той и хората от партията му сякаш бяха забравени от всички. А тези, които се кандидатират за държавна служба, рядко се радват на тишина.

Номерът бе фасулски. Когато „Джон Майлс“ от агенция Асошиейтед прес позвъни в неговия офис, за да поиска интервю във връзка с „ключови разпоредби“, подкрепени от Кахил, в законопроекта за разпределение на разходите — половин милион долара за модернизиране на завода за пречистване на отпадни води в Литълтън и за подобрения в системата за отводняване в Джеферсън Каунти — сенаторът реагира точно както Белкнап предвиждаше. Хората от персонала му на практика предложиха да му изпратят кола.

Белкнап не избра случайно и местоработата си. Той знаеше, че репортерите на Асошиейтед прес бяха, общо взето, анонимни, като допълнителна предпазна мярка даде да се разбере, че не е репортер от Вашингтон, така че никой от персонала на сенатора не можеше да очаква да го познава. Асошиейтед прес имаше близо четири хиляди служители в двеста и петдесет бюра; да кажеш, че си от Асошиейтед прес, бе равносилно на това, да кажеш, че си от Ню Йорк. Дори самите репортери не се познаваха помежду си. Не че някой от офиса на Кахил щеше да тръгне да го разследва. За млад сенатор публичността беше като кислород, а на Кахил, предпоследен по старшинство в институцията, в която току-що бе избран, тя не му достигаше. „Майлс“ се уговори за среща в три часа.

Белкнап се появи във фоайето на сградата „Харт“ пет минути преди уреченото време. Около врата си носеше жълта връв със закачена на нея пластмасова карта с магнетизирана лента. Думата „преса“ бе изписана с удебелени главни букви над името Джон Майлс, местоработата му и националната принадлежност. Имаше и снимка с размери като за паспорт. Беше много добър фалшификат. Пазачът имаше дребни смачкани черти, присвити очи и въпреки кривогледия си и подозрителен поглед, изглеждаше толкова свиреп, колкото някое пале, по преценка на Белкнап от пръв поглед. Той накара посетителя да впише името си, в някакъв списък и му махна да влезе. Белкнап беше с очила с рогови рамки, сако и вратовръзка и носеше куфарче, което беше прекарано през метален детектор неотворено.

Около него се мотаеха най-различни хора, явно редовни посетители в Харт билдинг: лобисти от Кей стрийт, помощници и прислужници в Сената, репортери, пощаджии. Той взе асансьора до седмия етаж.

След като излезе от асансьорната кабина, се обади на прес-секретаря на сенатора от Небраска. Забавили го, друго интервю продължило по-дълго от очакваното; щял да бъде тук възможно най-скоро.

Белкнап зави наляво по дълъг коридор без прозорци и влезе в преддверието на впечатляващия апартамент на два етажа, принадлежащ на сенатора Кърк, човек със стажа и старшинството, които липсваха на сенатора от Небраска. Белкнап знаеше, че Кърк е в кабинета си; той бе излязъл от заседание на една от комисиите преди час, а след четирийсет и пет минути имаше друго заседание.

— Тук съм да се срещна със сенатор Кърк — каза той на блондинка с невзрачна външност, която седеше в преддверието. Облечена в тъмнозелено сако и блуза с висока яка, тя изглеждаше като стара мома и приличаше на директорка на начално училище — косата й бе боядисана в силен нюанс на меденожълто; нищо лъскаво, никакъв грим, но това не я правеше по-малко страшна.

— Страхувам се, че не пише нищо в графика на сенатора. Как казахте, че ви е името?

Той замълча за миг. Защо трябваше да бъде толкова сложно? Следвай плана — каза си той. — Хвърли заровете, иначе ще си вън от играта.

— Моето име — каза той, преглъщайки с мъка, е Тод Белкнап.

— Тод Белкнап — повтори тя. Името не й говореше нищо. — Страхувам се, че сенаторът е много зает, но ще се опитам да ви запиша среща за друг път, бих ви предложила да е…

— Налага се да му предадете нещо. Кажете му името ми. — Кажете му — надявам се, че разговорът ни е поверителен, — че съм старши служител в „Консулски операции“ и че съм тук да поговорим за Генезис.